Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (114)

22.

Банкерът Манфред Лорд се смее дълго, докато се задавя и започва да кашля. Спира да се смее, посяга към чашата си и отпива. Накрая поглажда хубавата си бяла коса.

— Луда история — казва той. — Какво ще кажеш, скъпа?

— Да, Манфред — отговаря Верена.

— Не знам как ще ви се отблагодарим. Сега в чужбина най-сетне ще видят, че у нас нещата вече са други, че израства нова генерация, имунизирана срещу всякаква диктатура. Такива неща да си позволяват училищата там, на Изток — казва Манфред Лорд, явно се чувства много добре, а е бил в партията — макар че наистина не е извършил нищо лошо. Около двадесет милиона партийни другари не бяха извършили нищо лошо. И как тогава е могла да се случи цялата ужасна история, никой от тях сега не е в състояние да каже. А, впрочем…

За всичко са виновни СС.

Сега е вечерта на 14 декември.

Господин Лорд е така любезен да ме покани пак. Вчера, три часа след като бях с жена му в „нашата“ къща в Бруненпфад, той се обади в интерната.

— Ще си прекараме приятно. Никакви условности, никакви смокинги. Можете да се облечете както искате.

— Много любезно, господин Лорд.

— Ще бъде за последно преди Коледа, нали?

— Да. На двадесети започва ваканцията.

— Тогава значи в осем?

— В осем. Благодаря ви.

И така, седим пред тъмните като нощ стъкла на добре отоплената зимна градина в скъпата къща на господин Лорд на алея Микел във Франкфурт. Тропически растения в гигантски саксии са разположени наоколо, вият се по тавана, от който висят кошници с великолепни орхидеи. Наистина е много уютно в тази зимна градина, чието създаване положително е струвало цяло състояние, защото щом пристигнах, Манфред Лорд, изпълнен с гордост, ми показа цветя, които са толкова редки, че се броят на пръсти в целия свят. Той обича растенията и ги колекционира.

И много ценни стари книги. Има фантастична библиотека. Която също струва цяло състояние…

Верена и той пият безалкохолна бира с уиски, аз пия само „Туборг“ от сребърна чаша. Няма да се напия пак при господин Лорд.

Всички сме с пуловери; Верена е с червения, защото веднъж в „нашата“ къщичка й казах, че го обичам.

— Вие сте забележителни момчета — смята Манфред Лорд и отново посяга към бутилките. — И забележителни момичета. Намирам цялата история за чудесна.

Колкото пъти се обръща с гръб към нас, двамата с Верена се споглеждаме. Напоследък бяхме често заедно. Възможно най-често. Когато се споглеждаме, сякаш се прегръщаме. Преди малко Лорд излезе, тогава Верена ми пъхна в ръката няколко свои снимки. Те сега са в джоба на панталона ми.

— И този малък Джузепе! Бива си го!

— Да — казвам аз и поглеждам Верена, която издава устни като за целувка, преди мъжът й да се обърне. — Той е, добро момче. Но знаете ли, господин Лорд, историята не завърши чак толкова щастливо все пак.

— В какъв смисъл?

— За това не писаха във вестниците. Няма и да пишат. Но има едно усложнение за нашия директор. Снощи го сподели с мен. Както върви, той практически е фалирал и ако не стане чудо, по празниците може да пусне кепенците.

— Защо?

— Един от бащите, който твърдо беше за това доктор Фрай да бъде уволнен и който си прибра сина от интерната, е господин Кристиания.

— Кристиания? — Лорд сбръчква чело. — Дали не е Хорст Кристиания, от „Кристиания & Волф“ в Хамбург?

— Да, той.

— Но Хорст е… — Лорд млъква. Сигурен съм, че искаше да каже: „мой добър приятел“. Той обаче е предпазлив. — И какво за Хорст?

— Господин Кристиания… — Невероятно е колко спокойно разговарям с мъжа, чиято жена спи с мен, чиято жена обичам; колко бързо човек свиква с такова нещо. — … господин Кристиания го е финансирал. Когато се изгражда интернатът. Дотогава вилите са само наемани. Преди три години директорът ги купува. За това му трябват пари, много пари.

— Ясно.

— Снощи ми каза, че малко се е поизсилил. Не катастрофално. С над триста ученици положително може да погаси заема. Но през последната година е изостанал с две полици. Всеки път е молил господин Кристиания да ги отсрочи или да ги притури към последната полица, на която, мисля, срокът е 1964. Той всеки път се съгласявал без възражения, все пак синът му е в този интернат и…

Лорд маха с ръка. Подсвирква си. После казва:

— Не е необходимо да ми разказвате по-нататък, Оливер. Вече разбрах. Сега Кристиания иска да му се изплати всичко наведнъж, нали?

— Да, господин Лорд.

Лорд се смее.

— Не е много изискано, но нещата са такива — синът му вече не е там. Човек трябва да разбира и гледните точки на другите хора. Дори трябва да се опита да разбира и мислите на други хора. Винаги съм го казвал, нали, скъпа? — Той тупа жена си по коляното. Дали се опитва да разбере моите и на жена си мисли? — Бирата ви ще се стопли. Не, не, не ми противоречете, дайте я тук! — Той излива остатъка от моята чаша и взима нова бутилка от кофата с лед. — Така. Има друг вкус, нали? Каква е стойността на последните полици? Общо? Колко трябва да плати накуп вашият даскал?

— Сто хиляди.

— Хм.

Манфред Лорд отпива една глътка, изправя се с целия си внушителен ръст и обикаля наоколо из зимната градина сред палми, кактуси и виещи се растения.

— Хм — казва той и придърпва към себе си една орхидея — тъмно виолетова с бели петна. — Красива е, нали? — Той продължава да се разхожда и разглежда. Обърнал ми е гръб, но инстинктът ми подсказва, че сега не бива да поглеждам към Верена или да й правя някакъв знак, защото той веднага ще се обърне…

Ето! Значи е капан. Защо точно господин Лорд да не залага капани? Всеки поставя капани. Никой не те задължава да се хванеш. Аз не се хванах.

— Кажете на вашия — как се казва даскалът?

— Професор Флориан.

— Кажете на професор Флориан, че стоте хиляди може да получи от мен веднага и че ще се обадя на Кристиания за договора. Ако с него нищо не може да се направи — ние, старите момчета, всички вече сме малко склерозирали — казва той и се усмихва чаровно, ах, толкова чаровно, — аз ще поема всичко. Вашият професор да не се тревожи.

Идеше ми да хукна към пансиона.

Поглеждам Лорд. Той се усмихва. Поглеждам Верена. Тя също се усмихва.

— Но защо искате да го направите?

— Какво, скъпи Оливер?

— Да поемете този… този риск?

— Няма риск. Училището върви добре. Не се страхувам за парите си. Тъкмо обратното. Кристиания положително е получавал добри лихви от полиците. Дори ще спечеля. Защо не?

— Мъжът ми обича да помага на другите — казва Верена. Тогава се сещам, че това вече го беше казала. Господин Лорд, благодетелят. Щедрият господин Лорд. Благородният господин Лорд. Защо го прави? За да й покаже какъв човек е. За да спечели любовта й. Защото с това, че тя не го обича, той отдавна е наясно. Той, той я обича. Жалко псе, мисля си аз, докато се радвам за шефа, и се сещам за Хайне:

„Тя заслужаваше да бъде обичана и той я обичаше.

Той не заслужаваше да бъде обичан и тя не го обичаше.“

Наскоро го четохме в час по немски. Смешно. При това Манфред Лорд заслужава обич и въпреки това Верена не го обича. И въпреки това, слава богу. Аз казвам (защото все трябва да кажа нещо, и то веднага):

— Вие го спасявате, господин Лорд!

— Няма нищо.

— Съвсем сериозно, той ще бъде изключително щастлив.

— Нека дойде утре в четири следобед в кабинета ми.

Значи утре в четири следобед ще се срещна с Верена…

— Разбира се, господин Лорд. И аз ви благодаря от името на шефа, искам да кажа, от името на професор Флориан.

— Сега обаче край на това — казва домакинът, откъсва една орхидея, отива с нея при жена си, изважда един фуркет от косата й, с който закрепва цветето на червения й пуловер, над дясната гърда.

— Най-хубавата от разцъфналите — казва Манфред Лорд и й целува ръка.

Как се чувстват мишките, когато котката…

Очевидно съм по-зле с нервите, отколкото си мислех. Не мога спокойно да присъствам на това целуване на ръката, това докосване на гърдите, допира до косата. Казвам:

— Вече е единадесет и половина. Трябва да си тръгвам, иначе ще си имам неприятности.

— Ах, Оливер, останете още малко. Днес е толкова приятно. Бъдете спокоен. И сме в тесен кръг…

В съвсем тесен кръг!

— Не, наистина. Навън е заледено. Има гъста мъгла. Ще трябва да карам съвсем бавно.

— Добре, щом наистина се налага… — Той се приближава и отново напълва сребърната чаша. — Последна глътка преди трудния път.

— Благодаря, господин Лорд.

— Една пурета?

— Не, много ви благодаря.

— Обаче аз ще си… Къде ми е запалката?

— Момент… — бъркам си в джоба. Когато изваждам кибрита, за малко да изпаднат снимките на Верена. Виждам как тя прехапва устни. Поднасям на господин Лорд огънчето. Той ме потупва по рамото.

— Благодаря. Е, тогава весели празници и успех през Новата година, момчето ми! И на двамата ще ни липсвате много, нали, Верена? — (Без да я поглежда.)

— Много. — (Без да ме поглежда.)

— А, и още нещо! Бихте ли ми направили една услуга?

— Естествено.

— Отнася се до баща ви.

— Моя баща?

— Да. Той също е побъркан на тема книги, както и аз, нали?

Така е. Моят старец купува всичко. Колкото по-скъпо, толкова по-добре. От което става ясно, че събира книги не за да ги чете. В къщата му в Ехтернах е пълно с всякакви първи издания, фолианти, стари Библии.

— От половин година търся за него една книга, която би искал да има. Не ме е питал, но знам, че е за да не ми досажда. Сега най-сетне успях да я намеря. Това е моята коледна изненада. Искате ли да вземете книгата за него?

— С удоволствие, господин Лорд.

Кълна се, тогава не изпитах и най-малкото подозрение. Защо да не взема една книга? Не, не, те много хитро са го измислили, моят старец, свинята, и почтеният, толкова почтеният Манфред Лорд!