Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (27)

3.

Когато започнах да пиша, реших пред себе си — тя трябва да бъде искрена, съвсем искрена. Сега стигам до едно място, където е по-удобно да се лъже. Но тогава какъв смисъл би имала тази книга?

Изхвърлян съм от пет интерната. Винаги заради истории с момичета. И аз понякога не съм с всичкия си. Има ситуации, в които разсъдъкът ми просто вече не работи, мозъкът го няма. Black out. Това е откакто спах за първи път с момиче. В подобно състояние не отговарям за постъпките си. Проклятие, още в нейната стая го почувствах, както епилептик предусеща припадъка! От стаята успях да се измъкна. Но нямаше как да подмина дървото.

Днес като си помисля, бях като пиян, тя също. Бяхме като бесни. На около пет метра от пътя в гъстата ниска гора, на сгорещената от слънцето земя аз й скъсах чорапите, тя ризата ми, защото не се събличах достатъчно бързо. Ние се дращехме и хапехме. Това, което вършехме, не мога да опиша, защото не подлежи на публикуване. Телата ни се разкървавиха от камъните и тръните, върху които се търкаляхме, вкопчени един в друг.

Но ние нищо не забелязвахме.

И нямаше край. И се започваше отново и отново. Дни наред чувствах драскотините на гърба си от нейните дълги остри нокти. Когато Джералдин стигаше до върховния момент, очите й се подбелваха и тя издаваше звуци като от преизподнята. Притискаше ме към себе си и около мен всичко се въртеше.

Имал съм през живота си доста момичета. Но такова — никога досега. Това безумие е заразително. Двама луди се вкопчват един в друг.

Книгата ми трябва да бъде искрена. Никога не съм обичал Джералдин, но с никоя друга жена не съм изпитвал такова нещо, както с тази нимфоманка, която ме беше изпълнила с отвращение още от първия миг, когато я видях. Започнах да ругая още от мига, в който червените мъгли се разнесоха пред очите ми. Мразех я, когато изтощена се откъсна от ръцете ми. Притихнала, тя лежеше на земята, гледаше ме с нейния безумен поглед и въздишаше:

— Обичам те. Обичам те… обичам те… Никога не е било така… както с теб!…

Тази книга трябва да бъде искрена.

Когато накрая всичко отмина, тя остана да лежи неподвижно. Устните й бяха посинели. Цялото й тяло още трепереше. И изведнъж с ужас си помислих за нещо, което тя каза след това с впит в мен поглед и слаб детски глас:

— За първи път ми се случва…

Мълчаливо седя до нея.

— Толкова пъти се опитвах. Още откакто бях на четиринадесет. Положително съм имала повече момчета, отколкото ти момичета. Никога не се случваше, каквото и да опитвахме. Почти се бях побъркала. Преструвах се пред момчетата… Опитвах и сама… Никога не ставаше… И сега ти… О, ти… Беше толкова хубаво… Обичам те!

Джералдин ме обича. А аз я ненавиждам…