Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (32)

8.

— Бременна?

— Много добре чухте.

Смешно, при всяка друга щях да си помисля: „Е, братко, сега и ти ще си вземеш своето!“. Но това трябва да остане съвсем честна книга. Преди, когато пишех за случилото се с Джералдин, не се представях по-добър, отколкото съм. Сега не се правя по-лош. И за секунда не помислих каква добра възможност ми се отваря. Нито за секунда? Изобщо не ми мина през ум.

— От кого?

— Не знам.

— От италианеца?

— От него. Или от мъжа ми…

— Вчера казахте…

— Излъгах. Жената трябва да спи с мъжа си, ако има любовник, нали? За всеки случай, ако нещо стане.

— Напълно сте права. Не че исках да ви противореча. Естествено, и на Енрико сте разказали, че нямате нищо общо с мъжа си от една година.

— Естествено.

— Така казват всички жени на любовниците си.

— И на вас ли някоя жена вече ви го е казвала?

— Да.

— И?

— Не й повярвах. Но не й казах, че не й вярвам. Човек не трябва да е несправедлив. Мъжете се държат по същия начин, когато имат любовница.

Умълчаваме се. После питам:

— Искате ли детето?

— Боже господи! В моето положение?

— Енрико знае ли?

— Енрико е женен. Никой не знае. Само на вас го казах. Защо ли?

— Защото така чудесно се разбираме. Някой ден…

— Какво?

— Някой ден ще ме обикнете.

— Стига!

— С такава любов, към която толкова се стремите. Знам го със сигурност. Понякога има моменти, в които знам точно какво ще се случи. Имате ли лекар?

— Не мога да родя детето. — Тя свежда глава. — След раждането на Евелин лекарите казаха, че второ раждане ще е опасно за живота ми. Трябва да постъпя в клиника. Това също е една от причините.

— За кое?

— Че бракът ми върви толкова зле и че съм толкова… че съм такава.

— Не ви разбирам.

— Нали знаете, Евелин е извънбрачно дете.

— Да.

— Но той винаги е копнеел за свое дете, разбирате ли? За син, който някога ще поеме банката. Когато го срещнах… В онази нищета… отначало не му казах, че никога вече не трябва да имам деца. По-късно му казах. Много подло от моя страна, нали?

— Била сте в беда!

— Не, трябваше да му кажа. Задължително. Вижте, така ние… с всеки ден се отчуждавахме все повече. Той никога не ме е укорявал, искам да кажа, не ми е отправял директни упреци.

— Но косвени.

— Да. Той… ме обича, по свой начин; той е привързан към мен, но не може да ми прости, че никога няма да изпълня най-голямото му желание. Той гледа на мен с други очи. Вече не като на…

— Като на истинска жена.

— Да, именно.

— И затова започнахте да водите такъв живот.

— Защо?

— За да си докажете, че въпреки всичко сте жена.

Тя ме гледа продължително.

— Странно момче сте вие, Оливер.

— Затова, нали?

Тя не отговаря. Наистина бих искал да знам дали има и щастливи хора на тази лайняна земя.

Едва сега ми прави впечатление, че Верена не е гримирана. Казвам й го. Тя отговаря:

— Предварително бях решила да ви целуна.

— Но вие имате фантастично червило, което не се размазва. Бяхте с него, когато целувахте Енрико.

— Затова не исках да го използвам.

— Ще видите, ще се обичаме.

— Не, не. Невъзможно.

— Червилото — казвам аз, — червилото го доказва. Само почакайте. Аз разполагам с време. Всичкото време на света.

Тя ме гледа учудено. След това я питам:

— Кога ще кажете на мъжа си?

— Тази вечер.

Аз питам:

— В коя клиника ще бъдете?

Тя казва в коя. В западната част на Франкфурт.

— Кога ще бъде?

— Ако замина утре, вдругиден.

— Тогава ще дойда да ви посетя в четвъртък.

— Изключено! Не може! Забранявам ви!

— Не можете нищо да ми забранявате.

— Дори ако с това ме подлагате на опасност?

— Няма да ви подложа на опасност. Имате единична стая, нали? На регистратурата ще дам фалшиво име. Ще дойда преди обяд.

— Защо преди обяд?

— Защото мъжът ви тогава е в банката, нали?

— Да, така е, но…

— В четвъртък, Верена.

— Това е безумие, Оливер, всичко, което правим, е безумие.

— Но сладко безумие. И някога ще се превърне в любов.

— Кога? Когато стана на четиридесет? А Евелин на дванадесет?

— Може да сте и на шестдесет. Трябва да се връщам на училище, три и половина е. Кой ще тръгне пръв?

— Аз. Изчакайте няколко минути, нали?

— Ясно.

Тя се запътва към стълбите, пак се обръща:

— Когато дойдете в четвъртък, кажете, че сте брат ми. Той се казва Ото Вилфрид. Ще запомните ли името?

— Ото Вилфрид.

— Живее във Франкфурт. — Изведнъж се усмихва: — И тази вечер в единадесет излезте на балкона.

— Защо?

— Защото имам за вас една изненада.

— Каква изненада?

— Ще видите. Тази вечер в единадесет.

— Окей — казвам аз. — Ото Вилфрид и тази вечер в единайсет.

Облягам се на една от старите гнили греди, които крепят свода на тавана, и я гледам как слиза по витата стълба бавно, внимателно, въпреки че е с ниски обувки. На завоя на стълбата се обръща още веднъж.

— И въпреки всичко е безумие — казва тя.

След което изчезва.

Чувам как говори долу с Евелин, после гласовете им заглъхват. Не отивам до прозореца. Не гледам след тях. Държа ръката си, която Верена държеше в своята, пред лицето и вдъхвам аромата на момини сълзи, който толкова бързо отлита. След три минути и аз слизам по старата вита стълба. Навън се сещам, че трябва да се прибера в „Квеленхоф“, защото яката на ризата ми е изцапана с червилото на Джералдин. Затичвам се, защото нямам вече много време. И не искам още първия ден да закъснея за часа. В мига, когато хуквам, нещо изпращява пред мен и виждам една фигура да бяга през гъстите храсти. Всичко става толкова бързо, че пак, както и одеве, не виждам кой е. Но този път бях подготвен за нещо подобно, този път направо очаквах да бъда дебнат. Затова очите ми реагират по-бързо и аз разпознавам тичащия. Това е русокосият сакат Ханзи, моят побратим.