Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (11)

10.

И ето ме пак на отклонението, вливам се в колоната от коли, които пътуват нагоре към интерната.

В колите има възрастни и деца, големи и малки, момчета и момичета. Колите са прашни и идват отдалече, вижда се по номерата. Виена, Цюрих, Брюксел, Париж, Лил, Хамбург. Разбира се, и Франкфурт. Много са от Франкфурт. Разпознавам и две американски коли. Безкрайната автоколона пълзи нагоре по склона.

Очите на Верена. Още й виждам очите. Тя вече си е вкъщи.

Дали пристигнахме навреме? Или мъжът й я е чакал? И дали ще й издържат нервите, да настоява на единствената лъжа, за която човек трябва да се хване, щом така и така ще лъже?

Сега пълзим по стръмна серпантина с нагъсто израсли прастари дървета отстрани. Виждам зид, руина на кула в далечината. Укрепления ли е имало тук?

Стръмни зъбери се издигат от двете страни. Табели предупреждават: „Внимание! Каменопад!“

Вече наистина е тъмно. Включвам фаровете. Пред мен блясва низ от задни фарове и стопове.

Чакай ме. Ще те намеря дори и в долината на сенките.

Какво беше това? Марлоу^[1]? Май да. Защо изведнъж си го спомням? Wail for me. I shall not fail to meet thee in the shadow vale.

Чудесните й очи.

И „Бранденбургската врата“.

Пътепоказател: Институт д-р Флориан — вила „Водна лилия“. Институт д-р Флориан вила „Квеленхоф. Институт д-р Флориан — вила «Старата родина». Институт д-р Флориан — към главната сграда.“

Какво означава това „доктор“? Аз го знам професор. Пътят към главната сграда е най-стръмният. Карам нагоре. Всичко ми е познато. И в Лугано е същото, и в Салем, и в Байройт.

Шест или осем вили са наредени около една такава главна сграда. Спални за момичета. Спални за момчета. Сега всички пътуват за там с прашните си коли, предават децата, разтоварват ги, отървават се. И си тръгват. Навсякъде е така, когато започва училище. Познато ми е от години. Само дето вече пристигам сам навсякъде.

Главната сграда трябва да е била някога замък. Отпред има гигантски стар кестен. Наоколо е тъмница. Не виждам нито хора, нито кола. Разбира се, сега всички те са в „своите“ вили, кипи битката за стаи, за легла. Кой при кого да спи. Къде са старите приятели от миналата година. Как изглеждат новите.

Камари от куфари. Радиоапарати. Ракети за тенис. Спални чували. Угрижени майки. Бащите си поглеждат часовниците. „Докога ще продължи това? Утре в осем сутринта трябва да съм в съда.“ „Побързай, Труде!“ „Сбогом, сладката ми, и бъди послушна, обещаваш ли на мама? Учи усърдно, знаеш колко са високи таксите.“ И много викове. И много сълзи.

Какво ли не става във вилите. Сигурно всички тоалетни са залостени и малките деца плачат вътре тайно, защото на плача тук не се гледа с добро око. Всичко ми е познато, всичко мога да си представя. И аз се бях заключил при първото постъпване. Тогава бях четиринадесетгодишен. И нямах още кола, нямах шофьорска книжка. Беше в един интернат при Бад Вилбел. Теди Бенке, нашият пилот, ме достави там. Защото майка ми също не можеше да идва в Германия.

И нейното име беше в списъка на издирваните и я грозеше незабавен арест. Тогава Теди ме целуна. Представяте ли си?

— От майка ти — каза той. — Тя ме помоли да те целуна от нея. И да те помоля да й простиш.

— Кажете й, че няма нищо за прощаване, когато я видите, господин Бенке.

— Добре, малкият ми. Отлитам днес обратно. И утре ще посетя майка ти в санаториума. Да предам ли нещо и на баща ти?

— Да, моля ви. На него и на леля Лизи.

— Какво?

— Че искам да пукнат! И двамата. Бавно. И мъчително. Разбрахте ли, господин Бенке? Да пукнат!

След това избягах и се заключих в една тоалетна. Човек на четиринадесет е толкова наивен. За щастие после порастваш.

Слизам.

При пристигането трябвало да се представя в главната сграда, бяха писали в Люксембург. При господин професора Флориан. Той иска да говори с мен. Може да почака още няколко минути този тупан.

Не заключвам колата. Протягам се и разтъпквам крака. Хубав е въздухът тук. Отдалечавам се от колата, минавам покрай фасадата на замъка с балкони, кариатиди и ниши, а в тях момчета с книги под мишница или скиптър в ръка и корона на главата.

Обичайното, нали знаете.

Какво е това?

Обръщам се. Някой затваря вратата на колата ми. Кой? Проклятие, тук е толкова тъмно, от къщата не пада светлина, виждам само сянка. Сянка на момиче.

— Хей!

Момичето се снишава. Мярва се фуста, когато то хуква. Аз тичам след него. На височина е почти като мен. Но нищо повече не мога да видя.

— Стой!

То се втурва в тъмната сграда. Аз се спъвам, едва не падам, успявам да се задържа на крака и стигам до училището. Входната врата е отворена. Във фоайето е тъмно като в рог.

Мъртва тишина.

— Ало?

Никакъв звук.

Какво да правя? Тя се е скрила тук. Къде? Аз не познавам тази сграда. Не зная дори къде са ключовете за осветлението — по дяволите! Сега пък си блъснах челото в една колона.

Къде е тази идиотка? И пак се блъскам в нещо, този път е пейка. Няма смисъл, трябва да се откажа. А и какво от това, ако го намеря, любопитното козле?

Ами ако е откраднала нещо?

През отворената входна врата нахлува пастелна тъмнина. Излизам навън и отварям колата си. Не. Доколкото мога да видя, нищо не е откраднала. Все пак заключвам ягуара. Сигурното си е сигурно.