Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (5)

4.

Дамата полита назад в седалката, когато ягуарът се изстрелва и влизаме в завоя около паркинга. Тук трябва да внимавам, тук полицаите са под път и над път.

Поглеждам в огледалото за обратно виждане и казвам:

— Приятелят ви маха.

Никакъв отговор.

Тя не помръдва.

Не можах да разбера какво й пошепна накрая, но тя не изглежда особено щастлива. Седи тук ни жива, ни умряла, прехапала долната си устна. Но каква устна!

Мисля, че никога не съм виждал по-хубава жена. Никога досега. Казвам жена. Не казвам момиче.

Умишлено.

Мисля, че трябва да изясня нещо, защото не знам дали ви е известно. С момчетата и момичетата нещата стоят така:

За момичетата момчетата са глуповати, а за момчетата — момичетата. За момичетата връстниците са непоносими. (С право.) Така че си търсят по-възрастни. Около тридесет и пет. Тридесет и пет годишните са най-добре. Просто не могат да им насмогнат на всичките тези шестнадесетгодишни. Никога. Как всичко идва на мястото си! Ясно, момичета, мога да го разбера. Мъжете имат пари. Знаят да внимават. Момичето се чувства сигурно с тях. Спомням си добре как беше, когато бях осемнадесетгодишен. Това, което можех да предложа тогава, се харесваше само на петнадесетгодишните. Бях като тромава мечка. Обучих се при споменатата вече четиридесет и една годишна.

Защото момичетата се раждат научени, а за момчетата е безкрайно мъчително. Пък и ако нещо се случи, по-възрастният мъж има своите връзки, нали. А момчето само се моли Богу или хуква при мама да се изповядва.

Да, и на моята възраст е същото. Повечето момичета, които срещах, бяха прекалено тъпи не само за да разговарям с тях, но и за другото. Тепърва да ги обучавам? Не, не, благодаря! Келнер, за мен тридесетгодишна. Може и повече.

Сега разбирате нервността ми. Аз съм нервен на волана, докато пътуваме към франкфуртското кръстовище на магистралата. Не че по челото ми тече пот. Но съм нервен, признавам го. Дамата е причината. Не мога да откъсна очи от нея. Поглеждам в огледалото за обратно виждане.

Италианският хубавец гледа след нас, свива рамене и влиза в сградата на летището.

— Вече се отказа — докладвам аз.

Пак никакъв отговор.

Отстрани виждам донякъде очите й, въпреки проклетите очила. Мисля, че очите й са черни. Ноздрите й потрепват. Ръцете й треперят. Забелязвам, че закопчалката на гривната се е разтворила, малка платинена панделка, но не мога да й го кажа. Мога само да я зяпам.

Толкова е красива, всичко в нея е красиво. Тялото. Стойката. Косата. Ако прекараш гребен през нея, ще хвърчат искри. А ако заровиш ръце…

Ииииииииииии!!!

По дяволите — за малко да стане беля. Не спазих знака „стоп“ при влизане в магистралата. За малко да се надяна на кадилака. Ако шофьорът не беше извъртял волана…

Така не става. По магистралата вече трябва да гледам напред, а не встрани към нея.

— Съжалявам — казвам.

— Какво? — чувам дрезгавия й глас.

— Е, нищо особено. Бяхме на косъм от смъртта.

Мислите ли, че дамата казва нещо?

Нито думичка.

От нашата страна на магистралата по посока нагоре към Таунус движението е слабо. От другата страна, посока Касел — Франкфурт, колите са нагъсто, броня до ауспух. Ясно. Неделя следобед. Целият град се прибира от излета. Тате, мама, децата. Пикник в гората. Събирали са пъстроцветни клонки. Колите са пълни с щастливи, уморени семейства. Семейство — само като чуя думата…

Карам в лявата лента. Какво да търся в дясната? Стрелката на километража сочи 160.

От време на време застигам и някой друг, който също бърза. Големия син опел капитен например. Той упорито не отбива вдясно. Тогава плътно до него и светлинни сигнали. Е, малкият, чак сега ли разбра?

Оня размахва юмрук и свири след мен.

Не се ядосвай бе, човек! Дамата бърза…

При това каква дама!

От три минути сигурно сме на магистралата, когато тя проронва:

— Все ми е едно.

— Моля?

— Дали щях да съм мъртва.

— Да, да — казвам аз.

— Говоря сериозно — казва тя.

— И аз.

Изведнъж челюстта й затреперва и в гласа й сякаш чувам преглътнати сълзи:

— Всичко ми е все едно. Всичко на този свят. Всичко ме отвращава.

— Еее — казвам аз и поглеждам петкаратовия пръстен и гривната със смарагдите и брилянтите.

— А! — реагира тя. — Вещи. Да не мислите, че те могат да направят човека щастлив?

— Браво! Сега сме като в хубав немски филм. Да хвърлим боклука през прозореца. Закопчалката на гривната ви вече е отворена. Достатъчно е едно движение.

За съжаление тя не ме чува. И закопчалката остава отворена. Де да беше ме чула и да беше закопчала малката платинена фльонга. Много от нещата щяха да са други. Може би всичко.

Не мисля вече за отворената закопчалка. Изведнъж тази жена започва да ме дразни. Въпреки всичко е от крайните квартали! Те ги говорят тези. Парите сами по себе си не носят щастие… Чували сме ги такива.

Следва нов бисер:

— Вие сте още много млад, господин Мансфелд.

— Така е, госпожо — отговарям аз, — наистина съм още много млад. И нека поради това да помислим малко и за моя толкова млад живот. На мен не ми е все едно. — Изкуствена пауза. — Но и на вас не ви е.

— Напротив!

— И понеже ви е все едно, затова трябва по най-бързия начин да стигнете във Фридхайм.

Тогава тя наистина ме побърква. Слага лявата си ръка върху моята дясна. Нейната е студена, а моята е гореща…

Ръката. Ръката. Надали ще издържа.

— Имате право. Говоря безсмислици.

— Ръцете ви са прекрасни — отговарям.

Веднага си маха ръката. Слава богу! Затова го казах. Как иначе ще овладея колата си на пътя със 170 километра в час. И без това ми е ужасно трудно. Тя седи съвсем близо до мен. Колата е толкова тясна. Чувствам аромата не само на парфюма й. Чувствам аромата на кожата й, на пудрата й, на грима й. Между другото, червилото й трябва да е добро. Не е размазано.

180. 185. 190.

— Какво щастие наистина — чувам внезапно дрезгавия й глас.

— Че пътят не е много натоварен?

— Не.

— А кое?

— Че пътувате за Фридхайм.

Щастие?

Какво ти щастие, скъпа госпожо? Ако бяхте казали, че трябва да пътувате за Хайделберг, за Дюселдорф, за Константинопол, навсякъде щях да ви закарам. Защото дамите между тридесет и четиридесет са моята слабост.