Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (120)

1.

Две котки. Три зайчета. Една врана.

Те ядат миролюбиво в малката къщичка. На тавана свети електрическа крушка. Откъм храстите навън се приближава и една сърничка. Пред къщичката в парка има ясла. И сърничката започва да хрупа. Майка ми се е свила на пода на колибката и говори на животните, а аз ги гледам. Пет часът вечерта е. В парка е навалял много сняг. Само няколко пътеки са разчистени.

— Тази ми е любимата клиника — казва майка ми. Враната яде от ръката й. — В другите клиники обикновено има някое зверче, най-много две, а тук са толкова много, особено през лятото. Не ми се напуска. Всичките животинки вече ме познават. Тук съм била два пъти. — Враната се е наяла, каца на рамото на майка ми и грачи. — Да, да. Услади ли ти се?

Така е от няколко дни, откакто съм тук: точно в пет майка ми храни животните. Лекарите позволяват. Не е необходимо майка ми да е на легло. Движението и чистият въздух й помагат, казват докторите.

Майка ми отказва да приема посетители. Аз съм единственото изключение.

Една котка мяучи за още малко мляко.

— Не си забравил фъстъците, нали? — пита майка ми.

Не, не съм. Вчера ме помоли.

— Това ще бъде твоят коледен подарък за мен, нали? Много, много фъстъци. Птиците ги ядат с удоволствие, а и катеричките също. Не можеш да си представиш колко много катерички и птици има тук — чудновати, пъстри!

Купих един килограм фъстъци.

Майка ми изглежда остаряла поне с двайсет години от последния път, когато я видях преди четири месеца. Прилича на призрак. Надали тежи повече от четиридесет и пет кила. Ръцете й са само кожа и кости, лицето й е прозрачно бяло, прорязано от сини жилчици. Очите й са много големи и зачервени. От време на време си извърта главата, сякаш има примка на врата и се опитва да се освободи. Това е някакъв нов тик. Мама се движи много несигурно, често се спъва.

Сестрите казват, че почти не се храни. Иска само кафе. Често лежи облечена на леглото и гледа втренчено тавана.

— С нея не може да се разговаря — казват лекарите.

„Майка ви не е неприятна пациентка, обясняват сестрите. Не създава грижи и помага при оправяне на стаята си. Загубила е всякаква представа за време, но винаги знае съвсем точно кога е пет следобед. Не закъснява и с една минута за къщичката в парка. Животните винаги я чакат да дойде.“ Това радва майка ми.

В сценката участвам вече шест дни и аз и полека-лека започва да ми дотяга. Разговарях с професора. Знаете как става това, когато някой от близките иска да научи истината за определен пациент. (При това майка ми е заможна пациентка.)

— Да, скъпи господин Мансфелд, вашата майка естествено се подобрява… несравнимо по-добре е… Господи, като си помисля в какво състояние дойде при нас…

— Да, да, да. Как е сега?

— Много сте нетърпелив, господин Мансфелд.

— Става дума за майка ми, господин професоре.

— При тези болести човек не бива да е нетърпелив. Лечението може да продължи с години, да, с години. Виждате, че съм съвсем откровен с вас.

— Искате да кажете, че майка ми може да остане тук няколко години?

Той кима и се усмихва добродушно.

— Но казвате също, че много се е подобрила.

— Да, сега е по-добре, но далеч от оптималното. И освен това, скъпи господин Мансфелд, моля ви, не забравяйте и рецидивите… Всеки път, щом се върне у дома, после се стига до рецидив. Семейните отношения…

— Тях ги знам много добре — казвам грубо.

— Господин Мансфелд, не съм заслужил такъв тон. Ние вършим всичко, което е в човешките възможности, за да помогнем на майка ви. Не искам да крия от вас, че постоянните рецидиви естествено са опасни.

— Какво означава това?

— Казвам, че е възможно, подчертавам, би могло — ако внимаваме, опасността е почти равна на нула — но би могло все пак, трябва да държим сметка за всяка възможност…

— Моля?

Той ме поглежда точно както прочут лекар би погледнал някои нахален гамен и казва с леден тон:

— Възможно е да настъпи влошаване, което ще ни постави пред много неприятна задача. Вижте, госпожа майка ви се чувства много добре при нас, тя има свободата си, животните. Тя не може да се справя в свободния живот — вече го е доказала. Но тя е безвредна, абсолютно безвредна.

— Вие говорите за майка ми!

— Точно така, господин Мансфелд. Впрочем още един рецидив, и тя може да изпадне в състояние, което е извън нашата компетентност.

— Извън вашата компетентност?

— Може би подценявате сериозността на болестта. В случай на цялостно рухване, което е напълно възможно, аз не мога да поема отговорността да държа при себе си госпожа Мансфелд. Ще трябва да…

— Да постъпи на друго място, където ще я държат заключена?

— Да, господин Мансфелд. Не ме гледайте така. Вече казах, тази възможност е изключително малко вероятна. Мисля, че дори може да бъде съвсем елиминирана, ако се реши на госпожата да бъде спестявано всяко вълнение, причинявано от външния свят, и тя бъде оставена при нас.

— Завинаги?

— Завинаги.

— Искате да кажете, до смъртта си?

— Искам да кажа… Господин Мансфелд, с вас не може да се разговаря. Вие сте толкова агресивен! Какво ви става? Вижте колко е щастлива майка ви с нейните животинки.

— Особено с враната.

— Съжалявам, времето ми е ограничено. Между другото баща ви, изключително разумно, напълно споделя моето виждане. Приятен ден.

Той просто ме зарязва.

Отсреща в клиниката запяват: „От нежно коренче израства бодлива роза…“

Сестрите обикалят от етаж на етаж, слагат на масите елхови венци, запалват свещите.

Майка ми се изправя. Пожелава лека нощ на всяко зверче поотделно. Усмихва се като малко дете:

— Когато завършиш училище, Оливер, ще вземем с нас всичките животни, ще се върнем във Франкфурт, в нашата къща в парка Бетовен и ще си живеем чудесно. Аз все пак съм богата жена! Милионерка! Представи си, Оливер! Когато излезеш от интерната, ще имаме всичко! Фабриките! Милионите! И ще затворят тази Лизи.

Фабриките? Милионите? Горката ми майка. В Люксембург притежава една лична сметка в банката. Какъв ли влог има? Не знам. От време на време ми праща пари — например за полиците. Но фабриките? Милионите? Върху тях обичната леля Лизи е сложила ръка — тя, повелителката на господин баща ми. Те двамата владеят положението. Горката ми майка! Бях несправедлив с професора!

— Мамо, всъщност…

— Какво има? Така е по закон. Обсъдих го с господин доктор Валинг.

— Кой е той?

Майка ми се смее.

— Знаеш ли, когато постъпих тук, стаята не ми хареса. Нямаше балкон и птиците…

— Добре.

— Но съседната стая имаше балкон. Тя изобщо беше много по-хубава и много по-голяма. В тази стая лежеше господин доктор Валинг. Адвокат. Прекрасен човек. Представи си, представи си — когато дойдох, той умираше.

— Умираше ли?

— Разбира се, детето ми. В клиниките умират много хора. Умират във всяка нормална къща, защо не и тук? Дори е още по-логично. Сестрите, които ме уведомиха, че той си отива, ми казаха: „Веднага след като умре, ще ви преместим в неговата стая.“ — Майка ми отново се засмя. — И аз всяка сутрин се осведомявах дали вече не е починал. Не познавах човека. Исках само стаята.

— И?

— Естествено, всяка сутрин се опитваха да ме зарадват: „Той е по-зле, госпожо Мансфелд. Има висока температура, госпожо Мансфелд. Помоли за свещеника.“ И тъй нататък. Когато той… — майка ми се смее — … когато той за четвърти път поиска да му доведат свещеника за последно причастие, ми се стори вече странно.

— Разбира се.

Тя гали сърничката, която още стои до яслата. Слагам ръка на рамото й и я водя, за да не падне от слабост. С ужас чувствам през палтото отслабналото й като скелет тяло.

— На следната утрин стаята пак не е свободна. Аз вдигам скандал. Сестрата ми казва: „Доктор Валинг почина през нощта. Остава да почистим.“ — Майка ми залита, едва успявам да я хвана. — Какво да ти кажа? Три часа по-късно чувам мъртвия да кашля.

— Мъртвия?

— Уж мъртвия. През стената. Той все кашляше. Е, можеш да си представиш какъв скандал направих. И още как! Това е голяма подлост, нали? Аз питам: „Как може докторът да кашля, ако е мъртъв? Мислите, че аз съм луда, на която да говорите каквото си искате?“ На господин професора цялата история му беше безумно неприятна…

Ние се отправяме към клиниката, в чиито прозорци горят много светлини.

— Кажи ми, Оливер, защо всички пеят?

— Днес е Бъдни вечер, майко.

— Тази година Коледа не дойде ли малко късно?

— Не, майко.

— Но обикновено идва с първите минзухари и теменужки…

— Ти искаш да ми доразкажеш историята с господин Валинг.

— А, да! Представи си, значи, на другия ден тъкмо пия чай, и се чука на вратата и непознат господин влиза в стаята ми.

— Господин Валинг?

— Да, той беше. Прекрасен човек! Трябва да се запознаете. „Госпожо, започна той веднага, чух за неприятностите, които ви създавам от дни. Не, не ми противоречете. Тъй като не мога да предскажа кога и дали и близкото бъдеще ще умра, настоявам още днес да разменим стаите си.“

— И ти прие предложението?

— Естествено! Ти нямаше ли да го приемеш?

Майка ми трудно се качва по стълби. Стигаме до стъпала в парка. Вдигам майка си да я пренеса. Тя е лека като малко момиченце и се смее като малко момиченце.

Вече започват да бият черковните камбани.

— Да, и представи си, доктор Валинг оздравя. Съвсем оздравя. Ние възрастните… искам да кажа по-възрастните… имаме невероятни жизнени сили. Доктор Валинг и аз например. Погледни ме, изглеждам ли ти над четиридесетте?

— Не, мамо.

— Той е съвсем сам на света, знаеш ли? Най-умният мъж на света според мен. Трябва да го опознаеш, защото… — млъква.

— Защото?

— Няма да ми се подиграваш!

— Няма, разбира се.

Стигнахме до сградата. Тя шепне:

— Ще се разведа и ще се омъжа за доктор Валинг. Само ако ти го одобриш, разбира се. Той ще ти хареса. Има цяло състояние. Ще бъдем много богати… Къде са фъстъците?

— Ето ги.

Тя издърпва пликчето от ръката ми и го гледа алчно. За миг ми заприличва на зла вещица. После пак се усмихва ангелски.

— Лека нощ, Оливер. Утре ще дойдеш ли пак?

През един прозорец виждам професора в осветения салон.

— До утре. Лека нощ — казвам вяло и чувам камбаните и пеенето.

— Непременно трябва да говоря още днес с доктор Валинг. Относно едно капиталовложение. Той ме чака. — Тя ме целува леко по бузата, изпраща ми с призрачната си ръка още една целувка и си тръгва, ситнейки. Виждам как професорът я поздравява в салона, после излиза навън.

— А, господин Мансфелд! — той поглажда бялата си брада с розови пръсти. В добро настроение е, вече не ми се ядосва. — Госпожа майка ви изглежда великолепно! Убедихте ли се, че при нас се чувства добре.

Стоя замаян на снега и отговарям:

— Да, наистина. И за да не рискуваме нов рецидив…

— Правилно.

— Освен това тя тук си има господин доктор Валинг.

— Кой е той?

— Адвокатът. Сега отиде при него, очевидно много го цени.

— Клети ми приятелю… Сега вече ще ви стане ясно колко бях прав.

— В какъв смисъл?

— Доктор Валинг почина на другия ден след като майка ви дойде при нас. Сложихме я в неговата стая. Но тя, разбира се, никога не го е виждала.