Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (13)

12.

Влиза възрастна дама. Влиза опипом. Доста зловещо е, когато изниква от тъмнината и търси пътя, като докосва с дясната си трепереща ръка един скрин, после един стол. Тя не е много по-висока от сакатото момче и е над шестдесетгодишна. Носи очила с толкова дебели стъкла, че очите й са изцъклени като на жаба. Трябва да е полусляпа старата дама.

Всичко тук май е доста зловещо. Ако продължава така, веднага ще избягам пак. Какво става? Сенки, сакати, мумии — и за това шестстотин марки училищна такса месечно. Да не съм в дома на Франкенщайн? Или там е по-спокойно?

По движенията на старата дама и сигурността, с която се придвижва, личи, че добре се ориентира тук. Тя се усмихва. Добродушното й лице е ведро.

— Е, кой е тук? — пита тя на разстояние около два метра от мен и с тон на шестгодишно дете. — Извинете, но на изкуствено осветление не виждам много добре.

— Не ме познавате, госпожо…

— Госпожица. Госпожица Хилденбранд — тя дърпа бялата яка на строгата си затворена дреха. Мирише на лавандулов сапун. — Аз съм педагожката.

— Казвам се Оливер Мансфелд.

— А, Оливер! Вече ви очаквахме. Доктор Флориан искаше да говори с вас.

— И вие казвате доктор.

— Моля?

— И на всички табели по пътя пише доктор Флориан. А на бланките пише професор.

— Все същото е.

— Е, и?

— Но той не желае такова обръщение.

— Ние го наричаме само „шефа“ — казва сакатият.

Старата дама се усмихва и го погалва по косата.

— Шефа, да. Той скоро ще дойде. Днес е такова напрежение. Вижте, Оливер, какво е измайсторил нашият Ханзи!

На масата пред Ханзи лежат кукли, дървета, огради, кухненски съдове, строителни камъни, мебели, цял пъстър миниатюрен свят. Има мъже, жени, деца и бебета, всички в три варианта — един път облечени богато, един път обикновено и един път бедно. Има безобидни животни и опасни зверове. Има и тоалетна, автомобили, влакове, огради, кордони. И има един красив принц и една прекрасна принцеса.

Всички играчки на момчето, наречено Ханзи, са разхвърляни хаотично. Куклите са на и под съборени пейки, столове и шкафове. Съборени са стените на една стая, останала е изправена само една врата от три сини лъскави греди. През нея излиза прекрасният принц и тегли с въженце много голям крокодил с ужасно зинала уста и щръкнали зъби.

— Боже мой — виква госпожица Хилденбранд и с театрален ужас плясва ръце, — какво се е случило, Ханзи? Когато излизах, цялото семейство вечеряше и всичко беше наред.

— Да, когато излизахте — казва малкият инвалид и още повече си криви главата, а тънките му устни се опъват в злобна усмивка. — Но след това влезе крокодилът! През тази стена. Направо я събори. И разкъса всички… — Показва куклите. — Хайнц, Карл, господин Фареншилд…

— А майката? Главата й е натикана в тоалетната чиния.

— Така трябва да остане.

— Но защо?

— Защото винаги се напикава в леглото, гризе ноктите си и е зла.

— Колко зла?

— Не знам. Крокодилът го каза.

— А ти? На теб тя нищо не ти е направила?

— Не, госпожице. Първо той уби всички и натика главата на майката в тоалетната. И ми каза: „Трябва да ми обещаеш, че тя ще остане там дори когато си отида!“ Така че му обещах. Сега ще го върна в зоологическата градина. Той се казва Ханибал. Ще построя и зоологическа градина, може ли, госпожице?

— Да, Ханзи, да, хубава зоологическа градина! Но не би ли искал да ме зарадваш? Извади майката от тоалетната.

Ханзи студено поклати глава.

— Но докога трябва да остане там?

— Ако кутията с играчки си беше моя, завинаги — казва малкият Ханзи. И ни обръща изкривения си гръб. — Трябва да направя зоологическата градина. Ханибал иска да се прибере.

— Да, но ние да не се бавим повече — решава дребната госпожица, както се е навела над играчките. — Елате, Оливер, ще чакаме доктор Флориан оттатък.

Тя тръгва, опипвайки столове и ръбове на маси, към другата врата и я отваря. Стаята трябва да е кабинетът на доктор Флориан. Настолната лампа свети. И четирите стени са покрити с рафтове, пълни с книги. До прозореца има голям глобус. Виждам много картини, рисувани от деца. Има и няколко дълбоки фотьойла.

— Седнете — казва старата госпожица.

Двамата сядаме.

— Не се безпокойте, Оливер. Не си мислете веднага, че сте попаднали в клиника за душевноболни вместо в училище. Ханзи е изключение. Почти всичките триста деца, които са тук, са душевно здрави. Ще се запознаете със синове и дъщери на прочути артисти и писатели, на инженери, махараджи, пилоти, търговци, имаме дори един малък персийски принц. — Тя си играе с книгата, която носи. — Доктор Флориан провежда в нашия институт един експеримент — със съгласието на всички родители — от време на време събираме няколко трудни и най-трудни случаи с нормалните и опитваме да помогнем на болните.

— И успявате ли?

— Почти винаги. Но не ние.

— А кой?

— Другите, нормалните деца. Здравите правят болните здрави — казва госпожица Хилденбранд и се усмихва.

— Клетият малък Ханзи, той ми каза, че е опитал да се самоубие, когато дошла ваканцията.

— Вярно е — отговаря госпожицата тихо. — Страх го е от майка му и господин Фареншилд.

— Значи той наистина съществува?

— За съжаление, да. Аз имам тук няколко трудни деца, но най-ужасно е с Ханзи. Повече от година вече се занимавам с него и няма никакво подобрение. Ще повярвате ли, че той е най-жестокото дете в целия интернат?

— Русокосият малък…

Старата дама кимва.

— Малкият русокос Ханзи, да. Днес преди обед изтезаваше една котка. Чухме я как врещи. Но докато го открием, котката вече беше мъртва. Затова сега пак съм го оставила да играе.

— Да играе? Няма ли да бъде наказан?

— С наказания не се постига нищо. В играта той може да отреагира агресията си. Вие видяхте тази сеч. Всеки понякога е агресивен. При нас има много съвсем нормални деца, които забиват ножчета, брадви или куки в хубавите стари дървета.

— И вие не предприемате нищо?

Дребната дама клати глава.

— Не — казва тя, — защото е по-добре да се убиват дървета, отколкото хора.

Книгата, с която си играят ръцете й, пада. Тя се навежда и опипва килима, но не вижда книгата, която е почти до нея, и аз уплашен си мисля, че тя не е само полу, а почти напълно сляпа. Вдигам бързо книгата и й я подавам. Тя се усмихва.

— Много благодаря, Оливер. Тази ужасна електрическа светлина! Иначе виждам чудесно, наистина! Но на електрическа светлина… — Усмивката й угасва, няколко секунди стои като изгубена. После се изправя и продължава: — Ханзи е преживял ужасни неща. Роден е във Франкфурт. Бащата изоставя майката и изчезва. Тогава Ханзи е бил тригодишен. Майката изглежда добре до днес. Първо става стриптийзьорка, след това уличница. Накрая се разболява и повече не може да работи. — Всичко това госпожица Хилденбранд разказва съвсем делово и пак леко се усмихва. — Разбира се, закъсва. Тя е асоциална и малко побъркана. И така, когато закъсала, намислила да връзва ръцете и краката на малкия Ханзи и така да го оставя да лежи по три часа преди обед и три часа следобед. Понякога и по-продължително.

— Но защо, за бога?

— За да го осакати, естествено! И успява. Гръбначният му стълб завинаги е изкривен. И главата си няма да може да изправи никога.

— Лошо ми е — казвам аз — и не разбирам нито дума.

— Много е просто, Оливер. Майката искала да изпрати Ханзи да проси. Когато бил съвсем осакатен, го сторила. Той седял винаги пред най-луксозните ресторанти и нощни локали. При това го обличала с най-гадните парцали. По това време той й носел много пари. Такова осакатено дете разчувства всеки, нали?

— Никой ли не е забелязал нищо?

— За съжаление твърде късно. Майката пращала момчето да проси винаги вечер и тайно, а изкривяването на гръбначния стълб се смятало за естествено заболяване. Ханзи не я издал нито с дума. Тя му казала, че ще го убие от бой, ако само си отвори устата. Едва когато станал на пет години, се намесват социалните служби. Някой подал оплакване.

— И?

— Тя била изправена пред съда, защото Ханзи разказал истината на една от служителките в социални грижи, въпреки страха. Но в съдебната зала отрекъл всичко. Така че нямало никакви доказателства срещу майката. Наложили й само глоба, задето е пращала сина си да проси.

— И нищо друго?

— Ханзи влязъл в един приют. И в много други след това. Майката станала прислужница при един господин на име Фареншилд. Вече е здрава. И още е хубавка, както вече казах. Преди три години се ожениха. Сега тя иска да си прибере Ханзи. Но не е толкова лесно… — гласът й заглъхва. Тя се навежда и шепти: — Няма да кажете на шефа, нали?

— Да кажа?

— Това преди малко, с книгата.

— Разбира се, не.

— Той иска да ме пенсионира. Казва, че зрението ми се влошава. Но аз прекарах целия си живот с децата…

Старата госпожица рее невиждащ поглед през дебелите стъкла на очилата. Толкова я съжалявам, че бързо питам:

— И какво стана после с Ханзи?

Тя се усмихва поуспокоена и отговаря:

— С Ханзи? А, да! Този господин Фареншилд е състоятелен. Строителен предприемач. Господин Фареншилд пожелал момчето да посещава интернат, добро училище. Той бил готов да плаща колкото трябва. Да, но и това не било толкова лесно. В никой интернат в Германия не искали да приемат Ханзи. Напикава се в леглото. Гризе си ноктите. Лош ученик. Тежко увреден. Тогава ние го приехме. И всичко тръгна добре — до коледните празници. Тогава направихме грешка.

— А именно.

— Господин Фареншилд сам дойде при нас и толкова сърдечно ни помоли да вземе Ханзи, че ние омекнахме. Оставихме се да бъдем заблудени, шефът и аз. Господинът ни направи добро впечатление… — Пак зарея поглед и като че ли на себе си каза: — Винаги съм мислила, че мога да съдя за характера на човек по лицето му.

— А не може ли човек да постъпва така?

— Аз във всеки случай не. За мен някой с действията си може да изглежда като ангел, а всъщност да бъде дявол. Вие не сте видели белезите.

— Белези?

— По цялото тяло на Ханзи. Оставих детето да играе с конструктора — и полека-лека на бял свят излезе всичко, което се е случило по празниците. Този господин Фареншилд се е отнасял ужасно с Ханзи. Затова малкият направи опита за самоубийство, когато дойде голямата ваканция. Затова го задържахме тук. Но е много трудно. Сега, когато навлиза в пубертета…

Госпожица Хилденбранд излъчва такова дружелюбие, такава топлота. Мисля си: „И никой не знае нищо за тази почти сляпа жена, която седи тук горе, в горите на Таунус и е прекарала с деца целия си живот. Никой не й връчва орден, както на големите касапи на хора, никакви фанфари не звучат за нея, за нея няма медал за заслуги, нищо.“

Питам я:

— Тази кутия с игри, при всички трудни деца ли я прилагате?

— Да, Оливер. Това е така нареченият сценотест. Съвременната детска психотерапия е игрова терапия. Наблюдаваме как играе детето. Размишляваме защо постъпва по един или друг начин. Вслушваме се в това, което то само разказва за хрумванията си. Наблюдаваме с кои предмети, с кои лица се идентифицира. Смисълът на тестовете не е да се установи степента на интелигентност, характерни качества или дарби. Искаме да добием представа за конфликта, от който страда детето. Сами видяхте как стоят нещата при Ханзи — крокодилът е убил господин Фареншилд и всички други. Натикал е майката в тоалетната. Задето си гризе ноктите и се напикава в леглото. И защото е „толкова зла“. Само на самия Ханзи, а Ханзи е големият красив принц — най-хубавата кукла от всичките! — само на него крокодилът не му причинява нищо. Даже се оставя да бъде върнат в зоологическата градина, завързан с въженце.

— Крокодилът ли е неговата агресивност?

Госпожицата кима:

— Да. Но и неговата надежда, неговият стремеж, неговото желание веднъж да порасне и да стане силен и всемогъщ, да може да си отмъсти на всички, на целия свят.

— Някой ден той ще стане голям, но може и да не е силен, може и да не е всемогъщ. И тогава какво?

— Да — казва госпожица Хилденбранд и си наглася очилата. — И тогава какво? Нашият Ханзи може да стане и престъпник, и дори убиец.

— А вие какво мислите?

— Мисля, че ще стане добър човек — казва тя тихо.

— Въпреки това с котката днес? Въпреки всичко?

— Въпреки всичко. Ако не го вярвах винаги и за всичките си деца, тогава нямаше да съм пригодна за професията си. И щях да имам само разочарования. Но аз упражнявам професията си от четиридесет години, Оливер, и съм имала успехи, много успехи.

— Повече успехи, отколкото разочарования?

— О, да — казва тя и отново се усмихва. — Но успехите никога не са били само мои успехи, винаги са ми помагали и другите. Всички трябва да си помагаме… никой не е остров.

— Не е какво?

— Обърнете се. На стената зад вас виси една мисъл. Доктор Флориан я закачи. Прочетете я.

„Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен;

Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;

Отмъкне ли Морето буца пръст, по-малка става територията на Европа, както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък на твой приятел или твоя собствен Замък;

всяка човешка смърт ме намалява;

аз съм част от цялото Човечество и затова недей да питаш за кого бие камбаната: камбаната бие за теб.“

Джон Дън (1572–1631)

— За кого бие камбаната…

— Да — казва старата госпожица, — оттук го е взел Хемингуей.

Известно време мълчим и двамата, след това тя ме пита:

— Искате ли да ми помогнете? За малкия Ханзи. Да го наглеждате?

Мълча.

— За да не стане престъпник, да не стане убиец. Може ли да ви помоля…

— Малкият гърбушко е измъчвал и убил една котка. За каква помощ ми говорите? За какво наглеждане? Забавен е този интернат.

— Вероятно и вие имате проблеми, Оливер. И положително тук ще намерите приятели, които да ви помогнат. Много ще се радвам да…

Телефонът иззвънява. Старата дама става и опипом отива до писалището. Толкова я съжалявам, че вдигам слушалката и й я подавам.

— Благодаря, колко мило. — Тя се обажда. На лицето й се изписва изненада. — Да, случайно е тук. Да, можете да говорите. — И ми подава слушалката.

— За мен?

— Госпожицата от централата вече ви е търсила в „Квеленхоф“.

Кой може да ми се обажда тук? Да не е майка ми? Но още преди да поема слушалката, знам, че не е майка ми; отново вдишвам аромата на момини сълзи, отново виждам грамадните черни очи, отново чувам „Бранденбургската врата“… И ето пак леко дрезгавия гърлен глас, тихо и припряно:

— Господин Мансфелд?

— Да.

— Познахте ли ме?

— Да.

— Трябва да ви видя.

— Къде сте?

— В хотел „Амбасадор“. На идване откъм Фридхайм. Можете ли да дойдете?

Добре започва. Тук май ще ме изключат още преди да съм си видял стаята.

— Случи се нещо.

— Идвам веднага — отвръщам бързо. Иначе ще вземе да ми разказва по телефона какво се е случило. Не знам защо става така — щом се запозная с някоя жена, и неприятностите почват.

— Благодаря ви, че…

— Окей — казвам, защото ми идва на ум една лъжа, — окей, ще побързам, за да не ви бавя.

И преди тя да успее да ми отговори, затварям.

— Съжалявам — обръщам се към госпожица Хилденбранд, — но трябва за малко да изляза. Една приятелка на майка ми е в хотел „Амбасадор“ и преди да се върне във Франкфурт, иска да ме види за няколко минути.

— Разбира се — казва старата дама и мило се усмихва. — Ще ви обясня как най-бързо можете да стигнете до „А“. Децата наричат хотела „А“. Между другото е строго забранено да се ходи в „А“, дори и на големите.

— Дамата бърза да отпътува. Няма да се задържам в хотела.

— Разбира се, Оливер.

Тази усмивка. Не вярва на нито една моя дума. А защо да ми вярва? Аз самият не бих си повярвал. Какво ли се е случило?

— Моля да ме извините пред господин професор Флориан, ако той дойде.

— Разбира се. — И ми обяснява пътя.

За да изляза, трябва да мина през стаята, в която играе гърбавото момче. Направило е зоологическа градина и я е опустошило по същия начин, както преди това къщичката. Наоколо са нападали животни, оградите са съборени.

— Ханибал — казва с усмивка.

— Какво Ханибал?

— Направи това. Всичко. Разби клетките. Натръшка животните.

Крокодилът е насред масата. Хубавият принц гордо го е яхнал.

— Но аз мога да се справям с него — казва Ханзи. — Мен той ме обича.

— Чудесно — отвръщам аз.

Колко смешно, всеки мечтае за едно същество, което да го обича. Ако ще да е и крокодил. Ханзи. Верена. Аз и ти. Всички искаме едно и също.