Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (110)

18.

От началото на декември е такъв студ, че махнаха мрежите на игрищата за тенис и ги заляха с вода, която замръзна. Много деца карат кънки там между два и четири. Затова направо на пързалката правя събрание на 7 декември.

В три часа.

През нощта обмислях какво да предприема. Аз съм небрежен и мързелив. Но когато е необходимо, мога да бъда прецизен и точен. Не го правя с удоволствие, обаче този път ще трябва.

От тетрадките по аритметика с малките квадратчета изрязах триста и двадесет листчета, без никой да ме види. За да няма измама при гласуването.

Триста и двадесет листчета са достатъчни, в момента, както казва шефът, сме триста и шестнадесет ученици. Сутринта се качих на тавана на „Квеленхоф“ и взех две кашончета от прах за пране „Персил“. С нож направих два дълги разреза в капаците им. Това са изборните урни. На закуска помолих Ханзи да каже на всички деца от долните четири класа, че в три часа на ледената пързалка имам да направя важно съобщение. В горните класове съобщих лично. На никого не казах за какво става дума, защото иначе мнозина може да не дойдат. Така на всички им е любопитно и наистина в три часа са на ледената пързалка. Носят клинове, пъстри пуловери и къси плисирани поли над вълнените чорапи, увити са с червени, жълти, сини шалове. Много ведра гледка на фона на черните дървета в зимната гора.

Налага се да говоря силно, за да ме разбират всички.

— Първо искам да ви помоля да се подредите в три редици, да се преброите, за да знам колко сте тук.

Сред голямо меле, хлъзгане и падане те се строяват и преброяват. Резултатът от първото броене е триста и две. От второто триста и пет. Третото отново дава триста и пет. Триста и пет сме, защото шефът, когато говореше за триста и шестнадесет ученици, не броеше Джералдин, а единадесет деца са болни. Тях посетих преди закуска (също и във вилата на момичетата) с разрешението на шефа и им обясних за какво става дума, като ги помолих да си мълчат. На всяко от болните деца дадох по едно от карираните листчета и ги оставях да гласуват тайно, като обръщах гръб. Единадесетте листчета вече са в кашоните на леда.

— Разрешете, господин подофицер, да разтурим тази военна формация! — вика Томас.

Томас е син на натовски генерал. Томас мрази баща си.

— Приближете се, за да не се налага да крещя. Случи се следното…

Разказвам им какво се е случило. Дълго обмислях дали да им кажа:

„Един от нас е обвинил пред баща си доктор Фрай, че е антифашист, и група родители искат той да бъде уволнен“, или да им кажа: „Фридрих Зюдхаус е обвинил доктор Фрай пред баща си“, и така нататък.

Фридрих Зюдхаус има лични приятели, Фридрих Зюдхаус има лични врагове. Изборът няма да бъде обективен, ако спомена името му. Следователно казвам:

— Един от нас е обвинил доктор Фрай пред баща си.

След това им разказвам всичко. И големите, и малките слушат внимателно.

Когато свършвам, се случва нещо неочаквано. Фридрих Зюдхаус внезапно се опитва да избяга. Това не ми влизаше в сметките — че той сам ще се издаде, идиотът! Слаби нерви. Проклетият глупак не успява да стигне далече. Волфганг го спъва и първенецът пада на леда. Волфганг го сграбчва за коженото яке и изръмжава:

— Веднага си помислих, че само ти ще да си, сладурче!

С един скок и Томас се озовава до Зюдхаус, който трепери. Явно ще се разреве. Томас е свил юмрук пред носа на първенеца и казва:

— Тук ще стоиш, задник с уши!

— Какво каза?

— Задник с уши! Първо доносничи, после бяга! Хайл Хитлер!

— Аз не съм доносничил! Някой друг е!

— Ясно — казва Томас, — затова сега се насираш в гащите, нали? Ела тук, Волфганг!

Синът на обесения военнопрестъпник застава от другата страна на Фридрих. Онзи съвсем се разтреперва. Лицето му е прежълтяло.

— Нацистка свиня — казва Волфганг.

— Тишина! — крещя аз и изпитвам голям страх, че ще започне масово сбиване. — Така не става! Без значение е кой го е направил и…

— Глупости, без значение! Бил е Зюдхаус!

— Помощ! — крещи Зюдхаус. — Господин доктор Флориан, помощ!

Волфганг замахва и удря Зюдхаус така, че много от зрителите зяпват.

Зюдхаус полита в ръцете на Томас. Той вика:

— Да живее НАТО — и нанася на Зюдхаус юмручен удар в стомаха.

Първенецът се превива.

Волганг го грабва и тъкмо иска да му нанесе нов удар, когато изведнъж пред него застава бледият слаб Ноа и казва тихо:

— Недей!

— Какво?

— Не го бийте!

Томас и Волфганг изведнъж го послушват.

Ноа продължава тихо:

— Оливер не е свършил още. Но едно вече разбрах случило се е нещо много лошо. Това не може вече да бъде поправено с бой. Така ли е, Оливер?

— Да — казвам аз и се обръщам към Зюдхаус. — Ако не беше побягнал, глупако, никой нямаше да знае, че си бил ти. Нарочно не споменах името ти.

Зюдхаус ме гледа и само преглъща, за да не се разреве. След което все пак ревва:

— Не бях аз! Не бях аз!

— На всичкото отгоре си страхливец — казва Томас.

— Не бях аз! Не…

— Млък — изсъсква Томас и се обръща към мен: — Може ли поне да го сритам?

— Не!

— Нито веднъж?

— Остави най-сетне Оливер да продължи — казва Ноа.

Волфганг се успокоява. Той винаги слуша Ноа.

— Всеки от вас сега ще получи от мен едно листче.

— За какво? — пита Ханзи, моят побратим.

— Това са избори, и то тайни. Можете да отидете зад пейките или зад дърветата, докато пишете.

— Какво да пишем?

— Дали искате доктор Фрай да остане при нас или искате да напусне. Който иска той да остане, пише „да“ на листчето, който иска той да не остане, пише „не“. Който няма мнение, не пише нищо. Сгъвате листчето и го пускате в едно от кашончетата.

Чува се глас:

— За какво е това гласуване? Какво значение има нашият глас?

— Триста деца могат да кажат много — провиква се кафявата нежна Чикита.

— Не и в Персия — обажда се малкият принц.

— Не и тук — казва Волфганг.

— Така е, ама… — смята Ноа.

— Кротко де!

— Ама, моля ти се — казва Ноа, — при нас никой не пита за нищо дори и възрастните.

Зюдхаус изпищява.

— Какво беше това? — питам аз.

— Томас ме срита.

— Чака те много повече, ако те спипам сам, свиньо! — казва Томас. — Обзалагам се, че любимият ти баща е писал писмо и на любимия ми баща. Господата трябва да бъдат единни. Започвай, Оливер!

Аз отварям кашоните и раздавам листчетата на децата, които се блъскат, за да си ги вземат. Казвам:

— Някои от вас се смеят. Няма нищо смешно. Тук ще се гласува бъдещето на един човек. Ако някой си драска по листчето или го хвърли, нека не забравя, че се е погаврил с бъдещето на доктор Фрай.

Смехът престава. Децата се разпръскват по игрището, събират се на групи и обсъждат, всеки пише своето „да“ или „не“ на листчето съвсем тайно, така че никой да не го види. Тогава се връщат при мен. Бях написал на моето листче „да“.

— Аз гласувах доктор Фрай да остане — вика силно Томас.

— Никой не те пита как си гласувал — казвам аз и пускам сгънатото му листче в една от кутиите. — Не си мислете, че с гласуването всичко ще се разреши. Или като избиете няколко зъба на Фридрих. Това е само началото.

— Начало на какво?

— Вероятно на една дълга и мъчителна история — казва Ноа, докато предава листчето си. — Винаги съм предупреждавал доктора. — Ноа бавно се отдалечава.

Постепенно двете кутии се пълнят. И последното дете е предало листчето си. Слава богу, няма никакъв вятър. Следователно мога да изпразня съдържанието на двете кутии на земята.

— Кой ще ми помогне за преброяването? — питам аз.

Ханзи излиза напред.

— Моля те, Оливер — казва малкият принц, — може ли и аз да ти помогна? Това за мен е съвсем ново и вълнуващо. Никога не съм присъствал на избори.

— Естествено, Рашид — казвам аз и съзнателно пренебрегвам гневния поглед, който ми хвърля Ханзи, моят побратим.

Неговото присъствие скоро ще се прояви по друг начин, не само с погледи. И последиците никак няма да може да се пренебрегнат…