Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (161)

15

Във всеки случай господин Лорд пише още тази вечер писмо на баща ми, че трябва веднага да ми върне ягуара. И веднага ще научи, че моят старец никога не ми е отнемал колата. Дали ще се обади? Знае ли вече? Не, не, те двамата не разговарят по телефона. Или все пак?

Аз взимам писмото. По пътя към къщи го скъсвам на малки парченца и ги разпилявам в гората.

На другия ден преди обяд срещам Верена в парка на „Ангел Господен“. Давам й целия ръкопис, докъдето съм стигнал, снимките на всички страници, които съм фотографирал от старите книги, и към това и негативите. Тя веднага ще замине за Франкфурт и ще остави всичко в банковия се сейф. След два дни заминава с мъжа си и Евелин за Елба.

— Ти кога ще дойдеш?

— На тринайсети, на четиринайсети, най-късно на петнайсети.

— Ще потърся стая за теб. Идвай бързо.

— Веднага щом мога.

Ако успееш, вземи в Пиомбино кораба в шест часа. Аз ще гледам да те чакам и трите дни. Ако не съм там, иди в параходното бюро, ще оставя писмо за теб.

Тя ми дава пари.

— Ти луда ли си?

— Не са много. Не можах да намеря толкова бързо. Но на Елба ще имам повече.

— От теб няма да взема пари.

— Как ще успееш да дойдеш иначе? Целия път от Люксембург пеш ли ще го изминеш?

— Аз…

— Взимай.

— Благодаря.

— Толкова бързо отлетя гадното време на чакането, нали? Сега идва хубавото време. След това за кратко пак лошо. И след това вече всичко ще е добре.

— И след това вече всичко ще е добре.

Ние се сбогуваме с брат Мартин и сестра Клаудия. Казвам й, че сега за известно време няма да се виждаме.

— Ще мисля за вас и ще се моля за вас.

— Да, моля ви — казва Верена.

— Вие и двамата не сте набожни.

— Не.

— Но се обичате, нали?

— Да, сестро Клаудия, ние се обичаме.

— Тогава ще се моля.