Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (47)

2.

— Верена?

— Да?

— Вечерта в понеделник ти ме направи много щастлив с морзовите знаци.

— Това и исках. Много лошо ли сигнализирах?

— Сигнализираше прекрасно. Чеквъртък вместо четвъртък!

— Сбърках т с к?

— Да.

Двамата се смеем. Изведнъж Верена спира, хваща се за корема и изкривява лице.

— Ти наистина имаш болки!

— Изобщо никакви! Само когато се смея така. Разказвай по-нататък. Каква температура докара?

— Трийсет и девет и половина. Възпитателят не ми разреши да отида на училище. Той извика лекаря. Но лекарят ще може да дойде чак довечера.

— И след това?

— Тогава температурата пак ще е спаднала. До вдругиден. Защото по-дълго от два дни не мога да издържа, без да те видя.

— Още утре ще ме изпишат. Мъжът ми иска да се възстановявам горе, във вилата. Защото времето все още е хубаво.

— Ах, да може времето още дълго да се задържи така хубаво! Тогава няма да има нужда да търкам термометъра всяка втора сутрин, тогава може би ще можем да се срещнем в нашата кула още в събота.

— Да се надяваме, Оливер, да се надяваме. Сега разказвай по-нататък. — Тя говори бързо като човек, който говори само да не би другият да заговори за нещо, което не иска да чуе. — Какво се случи, след като се установи, че имаш температура?

— Детинска игра. Изчаках другите да отидат на училище, намерих господин Хертерих, възпитателя, и говорих делово с него.

— Делово?

— Разбираш ли, този Хертерих е нов в интерната. Неуверен. Слаб. Един път му помогнах, когато не можеше да се справи с малките момчета. Той се надява пак да му помагам. И така, аз му казах: „Господин Хертерих, аз вдигнах градусите на термометъра с търкане.“ Той тъжно отговори: „Така си и помислих.“ „Сега има две възможности, казвам аз. Наложително е да изляза за няколко часа. Възможност първа — вие не знаете нищо и аз ви обещавам, че най-късно в дванадесет и половина, преди другите да се върнат, отново ще си бъда в леглото. Това е едната възможност. Другата е вие сега да се обадите на шефа и да му кажете това, което аз току-що ви казах. В такъв случай ви се заклевам, че за по-малко от месец доброволно ще напуснете — съвсем готов за нервно отделение. Тук имам много приятели, а вие нямате нито един.“ Разбира се, той прояви здрав разум и каза, че мога да се махам и че не знае нищо, стига в дванадесет и половина да се върна. Дори ми беше благодарен.

— За кое?

— Че обещах и занапред да му помагам с малките. Има едно побъркано негърче, което си е въобразило, че всички бели са боклуци и…

— Оливер.

— Да?

Аз се привеждам. Тя се привежда.

На вратата се чука. Ние се отдръпваме. Сестра Ангелика влиза с една ваза, в която са натопени моите карамфили. Поставя я на нощното шкафче и се възхищава от цветята и от добрия ми вкус, и поздравява уважаемата госпожа за чудесния й брат. Да му се доповръща на човек от тази сестра Ангелика.

Когато тя напуска стаята, аз пак се привеждам. Но Верена клати глава и ме побутва назад.

— Не — шепне тя, — не сега. Не знаеш колко е рисковано. Тя сигурно е отвън, гледа през ключалката и слухти. Изобщо не е повярвала, че си ми брат.

Сега ми става ясно. И шепна като нея:

— Смешно начало, нали?

— На кое?

— На една любов — шепна аз. — За теб може би не е. Но за мен е.

Тя дълго мълчи и после казва:

— Ужасно! От нищо повече не ме е страх.

— Освен?

— Освен от любовта. От истинска любов.

— Защо?

— Защото всичките ми истински любови завършваха по ужасен начин. Започват чудесно и завършват ужасно. Не искам никаква нова любов! Стига толкова!

— Но ти не обичаш мъжа си.

— Не.

— Именно.

— Кое?

— Именно затова се стремиш към любов, въпреки че се страхуваш от нея.

— Глупости!

— Не са глупости. Всеки човек има нужда от друг човек, когото да обича.

— Обичам детето си.

— Детето не е същото. Става дума за равностоен партньор. Може аз за теб да не съм истинският, но за мен ти си истинската.

— Откъде знаеш?

— При истинската любов се знае. Веднага. Аз го разбрах веднага.

Тя взима ръката ми, нейните очи, нейните чудесни очи гледат право в моите, когато казва:

— Аз ти разказах в какво отчаяно положение бях, когато срещнах мъжа си. Ти знаеш много неща за мен. Аз не знам нищо за теб.

— Обаче за баща ми…

— И за него не знам нищо.

— Как нищо? Скандалът, който предизвика, беше на първите страници на всички вестници!

— Тогава нямах пари да си купувам вестници. Имах съвсем други грижи. Когато по-късно питах мъжа си какво е станало с този Мансфелд, той винаги казваше: „Ти не разбираш, няма смисъл да ти го обяснявам.“

— Защото е работил с него!

— Какво?

— И още работи с него! Затова още на летището името ти веднага ми направи впечатление.

— Какво е направил баща ти, Оливер? Защо го мразиш толкова?

Аз мълча. Навън листата на явора шумят, златни, червени и кафяви, от лекия южен вятър.

— Оливер!

— Да.

— Попитах те защо мразиш баща си и какво ти е направил?

— Ще ти разкажа — казвам тихо. — Искам да ти разкажа всичко…

Тя посяга пак с леденостудената си ръка към моята, гореща като от треска.

— Започна се на 1 декември 1952, понеделник. Да, това беше началото. Поне за мен. Този понеделник отдел „Убийства“ на Франкфуртската дирекция на полицията беше уведомен, че в централата на заводите „Мансфелд“ се е разиграла трагедия. Някоя си Емили Кракел се обадила по телефона. Гласът й…