Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (168)

3.

След това затваряме Асад. Верена надига чашата. Пускаме завесите. Сега вече и Верена е малко пийнала. Тя включва радиото. Сантиментална тъжна музика. Радио Рим. Лягаме пред камината, на белия килим от овча вълна. Чувстваме се все по-добре. Уиски, сода и кофичка с лед стоят до нас. Пием. Пламъците в откритата камина се вият и пламтят.

Радио Рим очевидно свири за влюбени. Цигулки. Чувствени гласове.

Този концерт…

Когато го чуеш…

Ще си при мен…

— Не трябва да се разделяме, Оливер, никога.

— Не.

— Трябва винаги да се обичаме.

— Да.

След това си поплаква и мокри гърдите ми със сълзите си.

— Какво има?

— Нищо.

— Кажи, моля те.

— Това е една нова песен — „Нашият концерт“.

— „Нашият концерт“.

— Да. Тя е съвсем нова.

— Ти счупи плочата с „Любовта е само дума“. Сега отново имаме наша песен.

— Да, наша песен. „Нашият концерт“.

— Затова ли плачеш?

— Не, не за това. Целуни ме. Но не питай.

Пламъците в камината се вият високо. В далечината се чува сирената на параход. Брегът е като изоставен в лунната светлина.

— Все пак ми кажи защо плачеш. Не казвай, че е от щастие.

— От страх пред щастието… Сънувах нещо… миналата нощ… Беше ужасно… Бяхме тук, пред тази камина, бяхме сами, ние… Всичко беше както сега… Слушахме тази песен! Толкова често я пускат, аз я чувах в съня си. — Тя се вкопчва в мен, ноктите й се впиват в гърба ми.

— Верена!

— След това… след това песента свърши и се включи говорителя!… Но не беше говорителят… Беше… беше Господ…

— Какво каза той?

„… Къде си ти, сълза трепти, за теб скърбя…“

Цигулки. Много цигулки.

— Той каза: „Тук е Радио Рим. Госпожа Лорд… синьора Лорд… мъжът, който лежи до вас, мъжът, с когото сте толкова щастлива…“ Не. Не мога.

— Кажи го!

— „Вие сте прокълната, каза Господ. Вие сте прокълната. Вие водите прокълнат живот. Искате богатство. Омъжихте се за мъж, когото не обичате. От самото начало го мамехте.“

Цигулки. Само цигулки. Песента заглъхва.

— „Вие няма да бъдете щастлива. За кратко, да, но след това всичко ще свърши. Вие поемате голям грях върху себе си, Верена Лорд. Вие искате и двете. Вие играете с всеки срещу другия. Вие съсипвате един млад човек. Вие сте лоша…“

— Престани!

— „… един ден ще се изправите пред Мен и Аз ще ви съдя…“

Край на песента.

Чува се мъжки глас:

— Тук е Радио Рим…

Верена изкрещява. Тя притиска ръце към слепоочията си и се втренчва в белия апарат.

— Верена?

— Това беше той! Това беше гласът на Господ!

— … слушахте „Нашият концерт“ с Енцо Чераджиди и неговия оркестър в изпълнение на…

— Няма да завърши добре. Не може да завърши добре!

Започва ново музикално изпълнение. Пее жена.

— Верена, моля те… Моля те, престани… Толкова сме щастливи!

— Точно защото сме толкова щастливи… Това каза и гласът… Човек не може да живее два живота… Човек не може да се отърве от миналото си както със стара дреха… И моето минало беше мръсно… прекалено мръсно.

— Това не е истина!

— Истина е! И настоящето ми е мръсно! Ако някой ден бъда поставена пред изпитание, каза гласът…

Телефонът звъни.

Верена млъква. И двамата се втренчваме в апарата. Телефонът звъни.

— Трябва да вдигнеш!

— Кой може да е?

Телефонът звъни трети път. Аз ставам и намалявам радиото.

— Хайде, вдигни!

Тя прави няколко несигурни крачки, взима бялата слушалка и отново сяда на килима.

Гласът й трепери:

— Ало… Да, госпожице, да… — Закрива телефона с ръка и шепне: — Мъжът ми…

— Какво?

— От Рим…

Сядам на килима съвсем близо до нея.

— Съвземи се. Чуваш ли?

— Да, госпожице… благодаря… Ало! Ало, Манфред?

Сега вече тя е спокойна, страшно спокойна. Така ужасно спокойна защото преди това беше толкова истерична. Целувам я по шията. Аз съм толкова близо до нея, че също мога да чувам гласа на Манфред Лорд. Върховният глас на върховния господар.

— Скъпа, да не те събудих?

— Не, защо?

Целувам раменете на Верена.

— Какво правиш?

— Аз… чета…

— Току-що пристигнах в хотела. През цялото време ми липсваш. А аз на теб?

— Моля?

— Май връзката е лоша.

— Не. Какво каза?

Целувам гърдите на Верена.

— Беше ли… беше ли много напрегнато, Манфред?

— При теб радиото ли свири? Чувам го. И тук при мен също свири радио. Току-що слушах „Нашият концерт“. И ти ли?

— Да…

Целувам ръцете на Верена, пръстите й, върховете на пръстите. Тя ме гали.

— Много хубава песен, нали?

— Да, Манфред.

— Как е Евелин?

— Тя искаше непременно да отиде в Корсика. Изпратих я с момичето.

— Защо не замина и ти?

— Нямах настроение, знаеш ли…

Целувам Верена.

— … предпочетох да си почина. Толкова съм уморена. Цял ден лежах на плажа. Ти кога ще се върнеш?

— За съжаление едва след шест дни.

— След шест дни? — Сега Верена целува ръката ми, пръстите ми.

— Толкова съжалявам. Но преговорите се проточиха. Ще се върна колкото може по-бързо. Утре пак ще ти се обадя по това време. Удобно ли ти е?

Целувам бедрата й.

— Аз… ще се радвам.

— Приятни сънища.

Тя затваря слушалката и ме гледа с гигантските си тъмни очи. Никой не говори. Огънят в камината пращи. Внезапно Верена скача и изтичва от стаята. Аз продължавам да седя и пия уиски. Верена не се връща. Радио Рим предава нежна музика. Сядам с чашата пред камината, паля цигара и се втренчвам в пламъците. Чашата ми е празна. Този път приготвям две питиета. По радиото пускат „Сбогом, Рим“.

Две ръце ме прегръщат. Верена се е върнала. Тя се е измила, отново си е сложила „Диорисимо“. Вдъхвам аромата на момини сълзи. Гърдите й се притискат в гърба ми. Тя ме целува по врата.

— Забрави това, което казах.

— Вече съм го забравил.

— Всичко бяха пълни глупости… всеки има такива сънища… ние се обичаме…

— Да.

— Всичко ще е наред, нали?

— Всичко ще е наред.

— Направи го пак. Моля те, направи го пак. По-нагоре. Да, там. Нежно, съвсем нежно.

— Ще правя каквото искаш… докато го искаш…

— Толкова си сладък… обичам те. Наистина те обичам… Вярваш ли ми?

— Да.

— Уискито! Ти си ми приготвил уиски!

— Не го разливай!

— Няма. Продължавай така…

Камината. Пламъците. Зад нас водата. Отново се плъзва и отминава светлина, светлината на кораб в нощта, в далечината, далече, далече навън в блещукащото море.