Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (60)

15.

По време на вечеря в петък Джералдин ми тика в ръката едно писмо, докато излизам от трапезарията. Пъхвам писмото в джоба си и напълно го забравям, тъй като тази вечер играя шах с Ноа (и губя, той играе страхотно) и през цялото време чакам да стане 23:00, и се надявам само на едно — че тогава ще видя три дълги светлини, а не три къси, защото три дълги ще означават, че Верена може да дойде в три часа в нашата кула.

— Ама играеш като пълен некадърник — казва Ноа.

— Не съм съвсем в ред.

— Тогава по-добре да играя с Волфганг.

— Да, по-добре.

Часът е 22:45. Излизам на балкона. Луната грее, и на бледата й светлина прочитам написаното от Лъскавата курва:

„Любими мой! Това, което сега следва, е монолог от филма «Хирошима, моя любов». Гледала съм го три пъти, защото ми харесва много, а откъса записах в киното, в тъмното. Не знам дали си гледал филма. Монологът е от една сцена, в която се виждат разбъркани улици в Хирошима и Ньовер, един град във Франция. Над тях звучи гласът на Рива, това е името на актрисата, която изпълнява главната роля. Това е, което тя казва, и аз го записах в тъмнината, преди да те познавам, любими мой, защото знаех, чувствах, предчувствах, че такъв като теб някога ще дойде, както във филма Рива среща този мъж и се събират.

Това е мястото:

Срещам те.

Спомням си за теб.

Този град е създаден за любов.

Ти си създаден за моето тяло.

Кой си ти?

Погубваш ме.

Бях жадна. Жадна за изневери, за прелюбодеяния, залъжи и страсти.

Открай време.

Подозирах, че някой ден ще попаднеш на мен.

Чаках те с безкрайно нетърпение. Чаках те спокойна.

Разкъсай ме. Обезобрази ме, както ти искаш, та никой след теб да не разбере изобщо причината за това силно желание.

Ще останем сами, скъпи.

Нощта няма да свърши.

Денят не ще изгрее вече за никого.

Никога. Никога вече. Най-после.

Погубваш ме.

Хубаво ми е с теб.

Ще оплакваме мъртвия ден съзнателно и с желание.

Няма да има какво друго да правим вече, нищо друго, освен да оплакваме мъртвия ден.

Ще минава време. Само време.

Ще настъпи време.

Ще настъпи времето, когато не ще можем да назовем вече това, което ни свързва. То ще се изтрие малко по малко от съзнанието ни.

После ще изчезне съвсем.^[1]

Това е монологът от филма, скъпи. Харесва ли ти? Аз харесвам ли ти още? Поне малко, съвсем малко? Оздравявай бързо! Нека да бъдем пак заедно! Без любов. Знам, че не можеш да ме обичаш сега. Но нека бъдем заедно. Моля се за това. Моля се!

Джералдин“

Чудно е да ти се случи нещо такова в най-неподходящия момент, нали? В момент, когато не знаеш какво да правиш. Вземам кибрита, изгарям писмото и оставям пепелта да падне от балкона в Парка. Още докато го правя, светва горе един прозорец на бялата вила над кулата и дърветата. Светва дълга светлина. И още един път — дълга. И още един път — дълга.

Нося си фенерчето. И светвам също три пъти дълго — дълго, дълго, дълго.

Още един път от височината идва същият знак.

Утре в три, Верена, утре в три, любов моя!

В старата кула. В нашата кула.