Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (26)

2.

Малкият Ханзи беше прав: към един без петнадесет всичко е направо детска игра. Вратата на сградата не е заключена, чистачките вече са си отишли и възпитателките са на обяд или някъде в селището, знам ли къде. Във вилата май няма жива душа.

Опитвам се да си спомня къде стояхме с Ханзи през нощта, след това отварям последната врата по коридора вдясно — точно, която трябва. В стаята на Джералдин съм.

Сега всичко става много бързо. Оставям вратата отворена, отварям и прозореца, в случай че дойде някой. Тогава ще чуя навреме и ще имам втори изход. Издърпвам леглото от стената, и я опипвам, защото Джералдин много ловко е втъкнала тухлата обратно и е маскирала пролуките. Естествено! Иначе скривалището й отдавна щеше да е открито. Знам приблизително къде е мястото… Напипах го. Измъквам тухлата с джобното си ножче. И виждам гривната на Верена. Тя лежи върху часовник, два пръстена и сребърна верижка, които също е откраднала. Тях оставям, взимам само гривната.

Смешно — сега, когато я държа в ръката си, виждам пред себе си Верена — гола, съвсем гола. Намирам се на някакъв плаж на южен остров, а тя тича срещу мене с разперени ръце, и гола, както казах, съвсем гола.

Леко съм замаян, когато тикам тухлата обратно, и ме стряска неочакван глас.

— А, така ли било?!

Обръщам се. Джералдин стои на вратата.

Тя прилича на призрак, пепелявосива в здрача на коридора, почти нереална. Светкавично бързо се движат лакираните нокти нагоре и надолу по перлите на огърлицата. Дишането й е учестено, очите й блестят.

— Да, така — казвам аз и избутвам леглото обратно. — Мислеше си, че ще можеш да я задържиш ли?

— Откъде знаеш мястото?

— Не е твоя работа.

Сега изведнъж тя тръгва към мен с притворени очи и полуотворена уста, като по филмите.

— Защо си тук?

— И на мен ми стана лошо. Исках да те последвам.

— Защо?

— Защото много ми харесваш — казва тя и ме прегръща. Аз я отблъсквам. — Наистина ми харесваш. Мислех, че си още в училищната сграда. Като не те намерих, тръгнах насам. И без това тъпите часове са към края си.

Става ми горещо. Трябва да се махна. Незабавно!

Остави ме да си вървя.

— Не.

— Не се бой. Няма да те издам на шефа.

— Не се боя. Ако щеш му кажи. Но остани тук.

— Ти си побъркана!

— Моля те!

Сега тя сключва ръце на тила ми и се притиска в мен — гърди, корем, бедра, всичко. Опитва се да ме целуне. Аз извъртам глава.

— Да, аз съм луда, луда съм по тебе! Не забеляза ли как те гледах цялата сутрин?

— Да! Но аз не съм луд по тебе. Разбра ли?

В отговор тя тика езика си в устата ми.

Аз я сграбчвам за тупираната коса и тегля главата й назад. Тя се усмихва с безумна усмивка и шепне:

— Ела в гората…

Я стига. Изблъсквам я и излизам. Само да се махна! Вървя по самотния път нагоре в гората. Гривната е в джоба ми. Размина се. Сега имам време. Така си мисля. Защото още не съм изминал и сто метра, и чувам стъпки. Обръщам се. Тя върви след мен.

Топло е днес. Слънцето грее. Аз не ускорявам ход. Тя също. Направо е смешно. Следва ме като куче, все на едно и също разстояние. Никой не казва нито дума. Така се движим по килима от пъстри листа през гората и слънчеви лъчи падат върху нас отвесно между короните на дърветата. Наоколо няма жива душа. От време на време се обръщам. Изразът на лицето й е неизменен — стиснати устни, двойна бръчка между веждите и абсолютно безумни очи. Така тя ме следва може би в продължение на десет минути. Защото, когато пътят минава през една малка падина и прави завой, изведнъж изчезва.

Омръзна й, си казвам.

Тук дърветата растат нагъсто, между тях никнат храсти. Пълно уединение е в малката падина. Пътят завива отново. Джералдин стои пред мен.

Тя по-добре познава местността и вероятно е минала по някакъв кратък път. Стои подпряна на едно дърво й гледа към мен с полуотворена уста и полузатворени очи с безумен блясък. Съблякла е пуловера. Свалила е полата. И вече е без дантелените гащички.