Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (3)

2.

Проверявани ли сте някога на митницата? Искам да кажа, истински? На мен се е случвало поне петдесет пъти. Ще ви разкажа как трябва да се държите в такива случаи. Човек никога не знае дали няма да му потрябва!

Значи, що се отнася до поведението: дружелюбно, дружелюбно! Никаква лоша дума. Никакъв гневен поглед. Правите всичко, което казва митничарят. Отговаряте само когато ви питат. Никакъв протест, за бога. Настройва зле господата. И какво постигате? Нищо и пак нищо.

Дървените клетки не са по-големи от клозет. Вътре едва се побират двама души. Във всеки бокс има столче, маса и кука на стената. Клетките са наредени една до друга. Има дълга ламаринена пързалка, където се отварят куфарите. Отзад, срамежливо прикрити, са разположени клетките. Да, пасажерите се проверяват от митничари, уважаемите дами — от митничарки. Стават и такива работи… Понякога е много смешно. Тъй като стените на клетките са дървени като на кабините в къпалните, чувате всяка дума отляво и отдясно.

— Свалете сутиена. Също и бикините, моля.

— Какво е това? Колан за херния? Съжалявам, отворете го.

Този неделен ден очевидно бях единственият, когото опипваха. В дървената клетка беше съвсем тихо. Митничарят е нисък, със зелена униформа. Първо бърка в пътната ми чанта. Вади всяка отделна грамофонна плоча от калъфа, надниква в опаковката. Рей Кониф. Луис Армстронг. Ела Фицджералд. Оскар Питърсън. След това книгите. „18 хиляди“, „Скуката“, „Възходът и падението на Третия райх“, „Последният от справедливите“. Мартин Бубер и Камю. Лев Троцки: „Моят живот“.

Всяка от книгите дребосъкът прелиства, така че и най-дребното нещо, пъхнато между страниците, да изпадне. Като стига до Троцки, проговаря за първи път.

— Това ли четете?

Угоднически:

— Да, господин инспекторе. За бога, нали не е забранено?

Без отговор. Това е правилният начин.

И все пак прелиства Троцки повторно. (Защото от всички книги, които нося, ще скрия тайното послание точно в тази автобиография, нали?)

Троцки се оказа безплоден.

След книгите идва ред на тоалетните принадлежности. Отваряне на тубата с паста за зъби, затваряне на тубата с паста за зъби. Отваряне на сапунерката, затваряне на сапунерката… Електрическата самобръсначка: за нея са му необходими две минути. Това е доста време и понеже знам, че ще продължи много по-дълго и в никакъв случай не бива да губя търпение, гледам през малкия прозорец. Всяка клетка има такова прозорче на вратата. Всъщност то трябва да е покрито със завеса. Но тук не е добре дръпната.

На лентата сега се плъзга багажът на пътниците от самолета на „Луфтханза“. Много хора чакат пред трима митничари, но минават бързо. Ето семейството с двете деца. Понеже те все още се смеят и са толкова радостни, поглеждам встрани. Един коридор води към тъмен хангар. На входа има табела: „Вход забранен!“ Зад табелата в полумрака една двойка се целува. И то как! Той е сложил ръце на раменете й, тя се е притиснала към него. Той изглежда чудесно. Черна коса. Черни очи. Висок. Строен. Сив костюм на карета. Остри обувки. Мустачки. Вероятно италианец. Тя е по-дребна от него. Висока е горе-долу колкото мен. Носи бежов панталон, бежови обувки без токчета, бежов пуловер и голям шал. Мисля си, че бежовото е нейният цвят и тя го знае. Ама форми има дамата! О, боже! Като състезателна яхта. Не е много млада. Вероятно минава тридесетте.

Най-сетне! Фантастичната целувка има край. Те се гледат. Ще рече: тя може да види очите му, той нейните със сигурност — не, тъй като тя прикрива половината си лице с гигантски слънчеви очила. Сигурно си има причини. Ако това е господин съпругът, тогава моят старец е почтен човек! Жалко, че носи очила — много бих искал да й видя очите. Така виждам доста тясно лице с много бяла кожа, на лявата буза черна бенка, плътни червени устни, нежен нос, високо чело и синьо-черна коса, която пада на меки вълни около шията й.

Сега разговаря с младия мъж. Има идеални зъби.

Той казва нещо и тя изкривява уста, като че ли ще заплаче, след което го засипва бързо с безброй малки целувки по устата, по бузите, по миглите. Ако знаеха, че някой ги наблюдава!

Все пак добре са се скрили във входа на хангара. Тя трябва да е луда по него! Как му се нахвърля! Дори само гледането действа възбуждащо!

— Моля, изпразнете си джобовете. Оставете всичко на масата.

С пътната чанта значи е готов. Сега започва театърът с портфейла, с кутията кибрит, с пакета цигари, с носната кърпа.

Действително той изважда всички кибритени клечки, всички цигари и изтърсва кърпата. Отново гледам през прозореца. Двамата още са прегърнати. Боже, каква жена!

— Съблечете се, моля.

— С удоволствие.

Сега става много бързо, защото знам какво да облека, когато идвам в Германия. След половин минута стоя по чорапи и долни гащи пред дебеланкото, който започва спокойно да преглежда дрехите. Обръща всички джобове с хастара навън, опипва блейзъра и наднича в маншетите на фланеления панталон. Може вътре да има бомба.

— Можете да седнете.

— Благодаря, предпочитам да стоя прав. — (Защото тя сега пак го целува.)

— Сигурно смятате това за издевателство, господин Мансфелд.

— Но моля ви! — (Тя гали черната му коса, държи главата му с двете си ръце.)

— Само изпълнявам дълга си, повярвайте ми.

Сега му целува ръката. Един път. Два пъти. Три пъти. След това притиска ръката си о бузата му. Има късмет това момче! Наистина, каква лудетина! Само да можех да й видя очите.

— Аз съм само дребен чиновник. Като е казано да обискирам, тогава аз трябва да обискирам. Службата си е служба. Нямам нищо против вас.

Отвратително е, че трябва постоянно да наблюдавам двамата. Обръщам се и казвам на дебелия:

— И аз нямам нищо против вас, господин?…

— Копенхофер.

— Господин Копенхофер, знам, че трябва да изпълнявате задълженията си. Тук толкова често са ме обискирали, та се чудя, че никога не съм ви виждал.

— Тук съм от три седмици. Преместиха ме от Мюнхен.

— Затова значи. — Събувам си чорапите и му ги подавам. — Но за баща ми, разбира се, знаете.

Той кимва смутено. Симпатично момче е малкият дебеланко, както стои и срамежливо наднича в чорапите ми.

— Не гледам на това като на издевателство. Не като на тормоз към мен. Баща ми трябва да бъде тормозен. Той трябва да страда от това, че синът му всеки път е обискиран като престъпник, когато се завръща в собствената си страна. — Няма смисъл да обяснявам на господина тук, че те изхождат от грешна предпоставка. Баща ми не страда от това. Не му пука. Баща ми не се интересува от другите хора. А най-малко от мен.

Господин Копенхофер ме гледа онемял.

— И слиповете ли? — питам го.

Той кимва, лицето му изразява смущение.

— Ако може само за момент…

Ставам и той бързо смъква гащите ми отзад, а след това бързо поглежда и отпред — каквото има там за гледане.

— Можете да се облечете.

— Благодаря, господин Копенхофер — казвам аз и си взимам чорапите.

Защо да не се държа с него приятелски? Какво е виновен той? Онези от паспортното и те нямат вина, те имат своите указания. Казвам:

— Хората от паспортното също имат своите указания. Както вече ви обясних, баща ми трябва да бъде тормозен, не аз. Така би било правилно и съвсем справедливо! Но се изхожда от погрешна представа, че баща ми не плюе на мен, а ме обича.

— Говорите ужасни неща, господин Мансфелд.

— Само казвам истината. Вярвате ли моят старец да е толкова тъп, че да даде на мен и директорите си, които постоянно привиква при себе си, материал, който може да ви интересува? Ако беше толкова глупав, щяхте още тогава да го приберете зад решетките.

Какво ми става всъщност? Защо плямпам толкова много? И продължавам. Не спирам.

— И директорите всеки път обискирате, та вече са свикнали като мен. Намерихте ли поне един документ, една бележчица през последните седем години? Нищо! Свинщините, които моят старец гласи в Люксембург, никога не са черно на бяло. Те са в главите на господата, когато се връщат. А вие за съжаление не можете да кажете: моля, свалете си главата, господине!

— Ядосахте ми се.

— Кълна ви се, не!

Вече съм облечен и съм си прибрал нещата в джобовете. Не са много. Не нося много неща, когато идвам в Германия. Поне спестявам време. Двамата са още там. Сега се държат за ръцете и се гледат мълчаливо. Той сигурно ще отлети всеки момент.

По време на обискирането ми непрекъснато чувах гласове от високоговорителите:

„Внимание, моля. «Ер Франс» съобщава за излитането на самолет 345 за Рим през Мюнхен и Цюрих. Умоляваме пътниците да се подготвят за качване на борда на самолета на трети изход. Пожелаваме ви приятно пътуване! Внимание, моля. Пътниците Томкисън и Харис с полет на «Пан Американ» да дойдат да получат билетите си на гишето на компанията…“

И така нататък. Тъкмо си прибирах цигарите, тогава го чух.

„Госпожа Верена Лорд, повтарям, госпожа Верена Лорд! Моля, явете се на информацията. Има повикване за вас!“

През малкия прозорец видях как жената с гигантските слънчеви очила трепна. Погледна ужасена мъжа, който я прегърна. Каза му нещо. Поклати глава. Хубавата синьо-черна коса се полюлява.

— Госпожа Верена Лорд… госпожа Верена Лорд… Търсят ви по телефона… Моля, елате на информацията!

Сега той става по-настоятелен. Помага си с ръцете. Явно е италианец. Тя тропва с крак.

Дебелият митничар отваря вратата.

— Е, добре, господин Мансфелд, желая ви много щастие. Можете да си вървите. И наистина ви моля — не се сърдете!

— Да, да — казвам аз и му подавам ръка, но вече не го виждам. Виждам само жената с черните очила. С пътната чанта в ръка минавам покрай нея и нейния приятел. В същия момент тя се обръща и ние се сблъскваме.

— Извинете — казвам аз.

Тя ме поглежда с невиждащи очи и хуква през залата. Онзи върви след нея, но бавно. Страхува ли се? Изглежда, да. И аз щях да се страхувам. Ако сега на телефона я вика съпругът й?

Защо тук мирише така на момини сълзи?

А, да. Ароматът на нейния парфюм. Това е „Диорисимо“. Знам го. В предпоследния интернат, от който изхвърчах, имах приятелка, която обичаше този парфюм. Винаги й го подарявах. Не съм стиснат. Но той струва цяло състояние и ароматът е толкова нетраен, разнася се толкова бързо, колкото бързо излетях и аз тогава заради тази глезла…

„Диорисимо“.

Верена Лорд…

Между другото и аз трябва да отида на информацията. Искам да се осведомя как да стигна до Фридхайм. По магистралата. Това знам. И после?

— Ало, носач.

— Да, господине.

— Ще бъдете ли така любезен да изкарате колата ми от гаража? Бял ягуар.

— При нас ли го оставихте, когато излетяхте?

— Да.

— Може ли да помоля за документите ви?

Давам му ги.

— Имате ли още багаж?

— Не. Ключът е в колата.

— Тогава ще ви я докарам пред главния вход.

Отивам към информацията и изпреварвам чернокосия хубавец. Той е замислен, личи си.

„Диорисимо“. Още чувствам аромата. Дълги крака. Синьо-черна коса. Верена Лорд. Изведнъж нещо ме прободе.

Момент. Момент. Верена Лорд.

Верена Лорд?