Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (101)

9.

Верена била осемнадесетгодишно хубаво момиче, облечено в дрипи, с гарвановочерна коса, пламтящи черни очи и тъжно лице. Един от американските постови, които охранявали лагера, се влюбил в нея. „Той се казваше Джак Колинс и идваше от Оклахома“ — разказва Верена. Джак бил вторият мъж в нейния живот. Той не само обещавал хляб, но и го носел. Джак Колинс носел и от военните дажби, опаковано в кашони армейско продоволствие, където освен най-важните хранителни продукти имало и шоколад, дъвка и винаги два презерватива. Първите предпазни средства, които Верена виждала в живота си, Джак употребявал, за да прихваща панталоните си, когато си обувал високите обувки. За тази цел отрязвал връхната част, навивал ги и си прихващал крачолите. По-късно научила, че такъв бил обичаят в цялата армия, но не това е предназначението на малките нещица в станиоловите пакетчета.

Джак се оказал неопитен, но трогателен любовник. Той нарушил всякакви разпоредби заради Верена и накрая бил разжалван, на което казал само: „Не ми пука. В този гаден свят ме интересуваш само ти, съкровище.“

Джак Колинс, бившият ефрейтор, а сега прост редник, се грижел за Верена, Ото и стария майстор. Помагал им по времето на така нареченото „не-побратимяване“, тоест когато това е било забранено. Минала зимата. Джак осигурил на Верена място като продавачка в гигантските американски гарнизонни лавки, един вид супермаркети, в които — ако, разбира се, човек е американец — можело да се купи всичко, от най-фините нощници и парфюм „Шанел №5“ до найлонови чорапи, от замразено месо и зеленчуци до цигари, швейцарски часовници, шотландско уиски и френски дрехи.

Било трудно Верена да бъде уредена за продавачка, защото я затруднявал английският и тя говорела, за безкрайна забава на всички военни, лошо и с невероятен акцент; още по-трудно било поради това, че в магазина пазарували много американки, а за тях тя била прекалено хубава.

Но въпреки всичко Джак успял. Успял да уреди Верена, Ото и старият майстор да напуснат лагера и да се установят в едно жилище в южен квартал на Франкфурт. Доставил един велосипед, с който Верена всяка сутрин отивала на работа, въглища, мебели. Джак се грижел за всичко.

През април 1946 умрял старият майстор. В сърцето на града, докато пресичал Кайзерщрасе, паднал мъртъв. Мозъчен удар.

През 1949 вече било разрешено американски войници да се женят за немски момичета — разбира се, след много внимателна проверка на „госпожиците“. Джак Колинс веднага подал молба. Защото искрено обичал Верена.

Тя не го обичала, но искала да се махне от Германия. Да се махне, да се махне, да се махне.

Молбата на Джак минала през много служби между Франкфурт и Вашингтон и въпреки всички запитвания нямало отговор. Той бил обикновено, честно момче, не особено интелигентно, но страшно добро.

В писма до родителите си той пишел за „малкото си съкровище“.

Баща му бил фермер. Джак показвал негови снимки на Верена, той й показвал майка си, трите си малки братя и сестри, двора на фермата, гората зад нивите. Той свирел с китарата и пеел „Каква прекрасна утрин!“.

Пеел много хубаво.

Към края на 1949 научили, че имат добри възможности: „да подадат документи през 1950“. През лятото на 1950 частта на Джак Колинс била вдигната. Гигантски транспортни самолети откарали войниците в Корея. Там била започнала нова война.

На 29 юни 1950 Джак излетял с „Глоубмастер“ от въздушната база „Рейн-Майн“. На стълбичката се обърнал с мешката на рамо и извикал на Верена:

— Не плачи, миличко. Веднага се връщам.

Тук обаче Джак Колинс се излъгал. Той паднал на 13 ноември в битка с така наречените китайски „доброволци“. Съобщението за смъртта му стигнало до Верена едва към средата на декември. Военното министерство уведомило само родителите. Те информирали Верена. Писали й колко им е мъчно за нея.