Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (15)

14.

След като разказах на Верена всичко, тя седи безмълвна, пуши и гледа напред, където дъщеричката й играе с кучето. Изпуска дим през носа си и пита:

— Смятате, че това момиче е откраднало гривната?

— Явно. И хукна да бяга в момента, в който извиках.

— Пуснете радиото.

— Защо?

— За да не ни чува никой.

— Тук няма никой. Искате да кажете, да не чува дъщеря ви?

— Да.

— Тя е много привързана към вас. Казва, че нямате тайни помежду си.

— Тя не може да понася мъжа ми. Той не може да понася нея. Тя мисли, че знае всичко за мен. Ако ще да я убият, няма да ме издаде. Но разбира се, не знае всичко. Ах! Тя въобще нищо не знае!

А има толкова неща за знаене, си мисля аз, обаче не го казвам, а пускам радиото.

— Имате ли някаква представа кое може да е момичето?

— Ни най-малка.

— Значи нямаме и никакъв шанс да си върнем гривната.

— Не се знае. Трябва да помисля. Сигурно има някакъв начин. Винаги има изход. Не се вълнувайте, моля ви, спокойно. Не се страхувайте. Евелин каза нещо одеве, което не разбрах. Мъжът ви не се ли прибра?

— Не. Именно.

— Именно?

— Само телефонира. Има нещо на ум. Крои нещо.

— Какво крои?

— Не знам.

— Не се страхувайте.

— Не се страхувам. Не се страхувам. — Но ръката й така трепери, че тя изпуска цигарата. — О, боже, бих искала да не се страхувам така ужасно.

Тогава аз си слагам ръката на раменете й и тя не се отдръпва, дори се притиска в мен и казва приглушено:

— Вие не знаете в какво положение съм, господин Мансфелд. Дори не можете да си представите. Само това с гривната ми липсва.

— Ще се върна в интерната. Ще съобщя за кражбата. Тогава ще бъдат претърсени всички стаи на момичетата. Или ще измисля нещо друго. Все ще измисля нещо! Ще намеря момичето! Ще намеря гривната! Не. Не. Моля ви, не плачете!

— Не плача — казва тя, но бузата й е долепена до моята буза, сълзите й текат по лицата ни, а малкото момиченце отпред на усамотения горски път при старата кула подскача, танцува и хвърля камъчета.

— Какво каза мъжът ви по телефона? Точно! Съвсем точно!

— Че днес няма да дойде, а ще остане във Франкфурт.

— И кога ще дойде?

— Утре вечер.

— Значи разполагаме с цял ден.

— Ако не дойде. Ако вече не е дошъл…

— Не плачете, моля ви!

— Вие не го познавате! През цялото време имах чувството, че подозира Енрико…

— Енрико? А, да… този…

— А сега и гривната. Ако се прибере и гривната я няма, съвсем ще се убеди! Загубена ли? Никога няма да повярва! Вече каза веднъж, че Енрико е жиголо…

— Мълчете!

— Какво?

— Забранявам ви да казвате такова нещо! Трябва ли да плащате на мъж, за да ви обича?

— Ах, какво знаете вие?

— Нищо — казвам аз, — разбира се, не знам нищо.

Жената, която съм прегърнал като своя любима, казва:

— Вие сте богат. Вие винаги сте били богат. Аз не. Бях толкова бедна, че нямах хляб за Евелин и за себе си. Знаете ли какво е нищета?

— Чувал съм.

— Нищо не знаете! Абсолютно нищо! Вечерта, когато се запознах с мъжа си…

В този момент Евелин идва с боксера, тичайки към нас, и Верена бързо се изправя.

— Какво има, миличка?

Кучето лае.

— Кротко, Асад! Извинявай, че преча, мами. Но вярваш ли, че чичо Мансфелд наистина ще помогне?

— Ако може…

— Ще можеш ли, чичо Мансфелд?

— Положително, Евелин, съвсем сигурно.

— О, чудесно — тя целува майка си. — Не се сърдете, но бях толкова любопитна, не можех повече да издържам. Сега няма да се връщам, докато не ме извикаш. Ела, Асад!

И тя отново се отдалечава с кучето, тичайки. С Верена гледаме след нея.

— Тя е всичко, което имам — казва Верена.

— Тогава имате твърде много. Какво стана вечерта, когато се запознахте с мъжа си?

Верена се смее. Звучи почти истерично.

— Тази вечер, мили ми господин Мансфелд, имах само девет марки и осемдесет, и тридесет таблетки веронал.

— Откъде ги имахте?

— От един аптекар. Няколко седмици се преструвах на влюбена, спях с него, разбирате ли — през нощните дежурства.

— И откраднахте таблетките?

— Да, за да се самоубия.

— А Евелин?

— И Евелин също. Тази вечер взех деветте марки и осемдесет и излязох с нея. Това щеше да бъде последната ни вечеря. После… щях да го направя…

— Но не сте.

— Не. На връщане Евелин за малко не я бутна кола. Той шофираше. — Тя изведнъж се разкрещя: — Няма да се върна в мизерията! Без хляб! Без ток! Без газ! Никога! Никога! Още пазя тридесетте таблетки! Ако сега ме изхвърли, ще го направя!

Наистина ми е неприятно, но тя крещи толкова силно, че Евелин поглежда насам. И ако някой минава долу по улицата, ще чуе всяка дума. Трябва да го направя. Не ми е лесно. Зашлевявам я по лицето. Два пъти. Отляво. Отдясно. Дъхът й секва. Остава с отворена уста. Но вече не крещи.