Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (172)

7.

Може би само заради гузната ми съвест, но от пристигането на Елба ме преследва чувството, че някой ни наблюдава с Верена, преследва ни, следи всяка наша крачка. Но не мога да кажа: ето този там ни следи. Какво искаш? Ще се махаш ли или да ти потроша зъбите! Не, не мога.

Всеки ден срещаме стотици хора. Къде? Кой? Как изглежда? Мисля, че е мъж. Но може би е жена? Или пък мъж и жена? Сигурно е внушение. Гузна съвест. Затова не казвам нищо на Верена. Но имам чувството, имам чувството…

Казача е малко гнезденце. Семейство Мортула ме приема като свой. Ям с тях, пия с тях, дядо Ремо, прекрасен тип, към седемдесетгодишен, разказва истории. Той е работил дълго в Германия. Има един израз, който все си повтаря: „Помози Бог.“ Родът Мортула е многоброен. Племенници, вуйчовци, лели, братовчеди и братовчеди на братовчедите. Всички живеят в белосана двуетажна къща натъпкани в помощните помещения, в мазето, в кухнята. По трима-четирима в малка стая. Защото големите, безвкусно подредени стаи трябва да останат за чужденците.

Домакинът се казва Антонио. Той има малка бензиностанция пред къщата. Но с нея не може да изхранва толкова хора. Говорих с Антонио. Сезонът е слаб. Не само бензинът не върви, но и стаите, които толкова красиво е подредил за чужденците, остават повечето време празни. Понякога и тук попадат туристи. Но за тях не е достатъчно комфортно. След няколко дни напускат. Въпреки неоновия надпис, който блещука на входа на къщата: ХОТЕЛ МОРТУЛА. Антонио ругае. Дядо Ремо казва: „Помози Бог.“

Бързо уча италиански. Това ще рече, че моят италиански е ужасен, но вече разбирам доста неща. И работя над моята книга. Масата, на която седя, когато работя, е пред прозореца. Виждам морето, корабите, които идват и си отиват, и знам, че след няколко часа ще отида на брега и там ще е лодката на Верена, там ще е Верена… И ще влезем навътре в морето, ще се любим под синьото небе, далеч, далеч от всички хора.

Верена разполага вече само с по няколко часа, не с целия ден, тъй като мъжът й се е върнал. Тя трябва да се грижи и за Евелин. Но не минава ден, в който да не я видя, в който да не се любим. Във водата винаги се изстудяват бутилки вино, вързани за моторницата. Пием. Никога не съм пил много. Сега пия. Мисля, че това не е на добре, дори когато по-късно в открито море сме много-много щастливи и Верена казва:

— Човек трябва винаги да е пиян.

Не знам…

Слава богу, Евелин се страхува от моторната лодка и никога не пожелава да се качи на нея. Слава богу, Манфред Лорд или има много работа, когато е на Елба, или, изтощен от множеството си дейности, се излежава по цял ден в пиниевата горичка зад стъклената къща. Слава богу, Верена от години има моторницата си и всеки на острова знае, че тя й е любимо развлечение. На никого не прави впечатление, когато лети с нея из морето. В близост до вилите на техните познати аз лягам на дъното на лодката, но в повечето случаи влизаме навътре в морето, където никой не може да ни разпознае. Там пием вино, скачаме във водата и след това се любим, и аз чета на Верена написаното. Тя казва, че е хубаво.

Хубаво ли е… Не знам…

Когато Верена има време следобед, отиваме до Марчана Марина, в барчето, и пускаме на мюзикбокса „Нашият концерт“, колкото пъти пожелаем. Песента си е чист кич. Мелодията е кич. Певецът я изпълнява кичозно. Всичко е кич. Но това е нашата песен. Ние се държим за ръце, Верена и аз, и гледаме как рибарските лодки излизат в морето в кървавочервената светлина на кървавочервеното залязващо слънце.