Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (142)

23.

— … Ти си глупаво момче!

— Как така?

— Ако можеше да се видиш, когато пристигнах… Пребледнял от страх.

— Не ме е страх.

— И слепият може да го види! Но ти няма защо да се страхуваш, Оливер…

Черен клин, скиорски обувки и спортно яке. Никакъв грим. Никакви бижута.

И очите й гледат така невинно. От време на време от дърветата пада сняг. Цоп. Сами сме в гората. Гласът на Джералдин е тих и спокоен.

— Когато ме посети, си изпуснах нервите и наговорих куп глупости. Държах се просташки, наистина просташки… Казах, че ще злепоставя жената, която обичаш… и ще ви направя черен живота нейния и твоя. — Отново пада сняг. — Аз ревнувах. Трябва да ме разбереш…

— Естествено.

— И сега лицето ти е такова едно. Казвам ти, недей да се страхуваш. Още тогава, след като излезе от стаята, вече съжалявах за всяка казана дума, идеше ми сама да се заплюя. Разбира се, че няма да те шпионирам. Разбира се, че никога няма да се опитам да разбера коя е тази жена. Това би било най-голямата мръсотия, най-долното нещо, нали? Защо не казваш нищо?

— Какво да кажа?

— Значи не ми вярваш?

— Не.

Тя започва да плаче, хълца:

— Заслужавам си го… напълно си го заслужавам… Държах се като изнудвачка… Оливер… моля те, Оливер, повярвай ми…

Аз просто я изоставям и си тръгвам.

Вечерта в „Квеленхоф“ разговарям с Ханзи.

— Джералдин си е тук…

— Голяма новина! Аз ли съм виновен, че оздравя толкова бързо?

— Не това имах предвид. Тя ревнува.

— Има си хас.

— Остави този тон! Побратими ли сме? Не се ли разбираме добре? — (Налага се да питам тази крастава жаба!)

— Не се оплаквам.

— Видя ли! Ако в ревността си тя понечи да разпитва за тази жена…

— Ей, за какъв ме вземаш? За предател? По-скоро ще се оставя да ми отрежат езика, отколкото да издам и дума точно пък на Лъскавата курва! Освен това вече си отписан от нея.

— Какво?

— Е, от Коледа имате нов в класа, нали?

— Йенс Ларсен, да.

Норвежец, осемнадесетгодишен, русокос, със сини очи, по-висок от мен, изглежда чудесно.

— Нейната мечта. Най-късно до три дни тя… — Ханзи обяснява с възможно най-мръсни думи какво ще направи Джералдин с Йенс. — Три дни, казвам ти, нито минута повече. Ако искаш да се обзаложим? Пакет цигари?

— Смяташ, че Джералдин и Йенс…

— Да, смятам. Да не си умопобъркан, бе? Бях ти казал, че трябва да изчакаш да дойде някой нов, тогава бързо-бързо излизаш от играта.

Така и става: в следващите няколко дни Джералдин и Йенс изчезват за часове. Русият норвежец все едно е открил рая.

Всичко май е наред. Чак да се почуди човек.

Ханзи съобщава какво е видял, свинята! Какво е чул. В коя къща. През кой прозорец. Колко често. По кое време. Звучи доста убедително.

— Този път не минаха и седемдесет и два часа. Значи давай цигарите, Оливер! Аз спечелих.

Минават дни. Йенс е все по-влюбен.

— Пише стихове — казва Ханзи. — Носи й ги на срещите. Дава й ги, преди да го правят. — Ханзи гледа през прозореца и ме уверява: — Това ще продължи…

И наистина продължава. Дни. Седмици. Нищо не се случва. Ханзи е мил. Джералдин се държи приятелски. Йенс блаженства.

Ако продължи много дълго, страхът вече не е страх. Човек свиква с него и започва отново да се чувства сигурен и доверчив. Човек накрая започва да се смее на това, че някога е изпитвал страх.

Снегът вече започва да се топи. Скоро Верена и Евелин ще дойдат във Фридхайм. Дните минават. Напразно съм се страхувал. Джералдин наистина е нимфоманка. Какъв късмет, че пристигна Йенс.

Това е, както вече казах, на повърхността в развитието на тази история. На първо ниво.