Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (23)

22.

— Какво става тук?

(Целият разговор се води на английски. Ама какъв английски!)

— Рашид иска да се моли.

— Толкова ли е смешно?

Негърът и Ханзи се гледат.

— Е, смейте се, щом го намирате толкова смешно, идиоти такива! — Чувствам колко ми е благодарен кекавият господин Хертерих, задето не трябва той да го каже. — Хайде, смейте се, щом сте толкова куражлии!

Те, разбира се, не се смеят, защото съм вдигнал ръка и така ги гледам, че аз самият не бих имал куража да се засмея. Малкият негър казва:

— Рашид е езичник. Затова се смеехме.

— А ти кой си?

— Нали знаеш! Али. Аз съм синът на крал Фахаруди Зеджимала Първи.

— На кого си син?

Възпитателят казва тихо на немски:

— Син е на един от най-властните мъже на Какаовия бряг. Там, откъдето идва, само най-най-богатите имат бели слуги, бели шофьори и бели учители за децата си. Смята се за белег на безмерно богатство да можеш да си позволиш бяла прислуга. Бащата на Али може. Затова Али има мания за величие.

— Сега разбрах защо онези там вечно имат нужда от помощи — казвам аз.

— Какво да се прави? Белият човек за Али е просто боклук, така е възпитан. Постепенно трябва да го отучим.

— Постепенно ли? — кипвам. — Много бързо ще стане! — И питам негърчето с мания за величие: — Ти не си ли езичник?

— Аз съм християнин — отвръща онзи гордо.

— Аха. А Рашид е езичник само защото религията му е друга, а не като твоята.

— Просто има само една религия. Моята.

— Има много религии. Чудя ти се на теб, Ханзи. Теб те смятах за по-умен.

— Беше много смешно с това килимче — казва моят побратим и се усмихва кротко.

Говорим ту на немски, ту на английски. Малкият принц с мургав тен, фини крайници и черни очи, големи и тъжни, с дълги копринени мигли, отговаря:

— Попитах накъде е изток. Трябва да си кажа вечерната сура. На килима. И трябва да се поклоня на изток.

— Имам ръчен часовник с компас — казвам аз. След това установяваме накъде се пада изток. Точно където е прозорецът.

— Ето — казвам на господин Хертерих, защото в крайна сметка той трябва да покаже авторитет, а не аз, аз достатъчно му помогнах.

Този възпитател няма да се задържи дълго тук! Сигурно е с много скромен произход. Дори и сега, когато оправих всичко, заеква и плете език:

— Сложи килимчето срещу прозореца, Рашид. И си кажи вечерната молитва.

— Не е молитва, а сура — казва малкият принц и ме гледа с благодарност.

— Кажи си твоята сура — мънка господин Хертерих смутено. Май пак трябва да му помогна.

— Да — извисявам глас, — кажи я, Рашид. Високо. На твоя език. Всички ще слушаме. Никой няма да издаде и звук. И ако господин Хертерих или аз от сега нататък — все едно кога — чуем дори един-единствен път, че те тормозят, тези двамата ще съжаляват.

Малкият принц слага килимчето, коленичи върху него, скланя чело до пода и започва да говори на майчиния си език. По-късно той ми преведе това, което каза тази вечер.

„Аллах единствен знае тайните на небето и земята и това, което ще стане през последния час — възкръсването на мъртвите — ще продължи само миг, или дори още по-кратко, защото Аллах е могъщ. Той ни е създал от телата на нашите майки и ние не знаем нищо. Той ни е дал слух, лице и разбиращото сърце, за което сме благодарни. Не виждаме ли как птиците летят в свободния въздух на небето, без някой друг, освен Аллах, да може да ги държи там. И тук долу има знаци за вярващите хора. Аллах е, който ни е дал къщи като места за покой и кожите на животни за палатки, които ние лесно можем да съберем в деня на тръгването си на път и после пак да изградим, в деня, когато се установяваме; и тяхната вълна, кожа и козина. Той също ни е осигурил сянка, например дървета, планини срещу слънцето и по-малки и по-големи пещери за скривалище, и дрехи за защита от студа, и ризници за защита във време на война. Толкова е голяма Неговата милост, че ние напълно се осланяме на него. Аллах е велик, хвала на Аллах, хвала на Аллах!“