Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (75)

7.

Всичко това разказах на Верена в нашата кула.

Внезапно тя започва да се смее.

— На петнадесети? — пита тя.

— Да.

— И на шестнадесети сте в Мюнхен?

— Да. И на седемнадесети пътуваме обратно. Защо?

— Преди имах лоша новина. Сега имам добра. На шестнадесети и аз ще бъда в Мюнхен. Сама!

— Какво?

— Един мой приятел от младежките години ще се жени. Манфред — мъжът ми — не може да го понася. Този приятел ме помоли да му бъда кума. Бракосъчетанието е в девет часа. Щом Дахау е толкова близо до Мюнхен, най-късно следобед ще сте се върнали.

— Най-късно.

— Тогава ще дойдеш при мен… в моя хотел… Ще разполагаме със следобеда… и вечерта… и с нощта, с цялата нощ!

Преглъщам трескаво. Както винаги, когато съм развълнуван.

— След четири дни, Оливер! В Мюнхен! В град, в който никой не ни познава. Град, в който няма да се страхуваме. Без да бързаме! Ще имаме време! Време! Време!

— Да — казвам аз глухо.

И ето, с три крачки тя е до мен, прегръща ме, отново ме гледа в очите и шепне:

— Така се радвам…

— Аз също.

Целуваме се пак. Както първия път. Както ще се целуваме винаги. Защото точно това е любов.

И докато се целуваме и всичко около мен започва да се върти — таванските греди, вехториите, всичко, всичко — през ума ми минава: Верена и концлагерът Дахау. Концлагерът и Верена.

Хубава комбинация, какво ще кажете? Безвкусна, какво ще кажете? Страшна, какво ще кажете?

Аз ще ви кажа!

Любов в лето Господне хиляда деветстотин и шестдесето.