Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (118)

26.

Летище Франкфурт. Обработка на паспортите. Нови чиновници. Нови лица. Старият театър. Книга за издирваните престъпници. Многозначителни погледи. Цялото глупашко суетене.

Нормалните пасажери се проверяват на митническия контрол само при влизане в Германия, не и при излизане, но аз не съм нормален пасажер. Мен ме претърсват и когато пристигам, и когато си отивам.

Благодаря, татко, благодаря!

— Паспорта, ако обичате.

Ама моля ви се.

— Името ви?

Усмивка. Никаква проява на досада — когато човек го е преживял петдесет пъти, ще го преживее и петдесет и първия.

— Оливер Мансфелд. Но аз съм синът, не бащата.

Всичко това няма никакъв смисъл. Единият чиновник прелиства книгата за издирването, другият ми препречва пътя.

Оттатък загражденията, навън на заснежената писта виждам нашата „Бонанза“, от двете й страни моят старец е наредил да се изпише МАНСФЕЛД със скромни червени букви, високи по половин метър. Пред машината стои добрият стар Теди Бенке. Той е с кожено яке, джинси и пилотска фуражка. Изглежда чудесно.

Сега, преди Коледа, зад мен има дълга опашка, затова днес всичко върви много по-бързо. Но все пак ме чака и митническият контрол. Нищо де. Там срещам познат — малкия дебел баварец, който ме пребърка, когато пристигнах през септември. Сега пак ме опипва. Помня дори името му — Копенхофер. Той е изключително доволен, че съм запомнил името му. Толкова е просто да ощастливиш хората…

Стоя в същата митническа кабина, в която стоях тогава, през септември, когато през малкия й прозорец за първи път видях Верена, която целуваше Енрико Сабатини. Енрико вече е разкаран. Вече аз целувам Верена. Как лети времето…

Докато господин Копенхофер проверява тоалетните ми принадлежности и ризите ми, мисля за Джералдин. Днес преди обяд й телефонирах в клиниката и й пожелах всичко хубаво. Тя едва говореше, толкова се развълнува. Аз едва говорех, защото не знаех какво да кажа.

Положението й се подобрява. Още преди празниците ще се настани в едно жилище, което майка й е наела. Там пак ще е на легло и все още с гипсовия корсет. Но мога да я посетя.

— Толкова се радвам! И ти ли?

— Да, Джералдин.

— Не трябва много да говоря. Но искам само да те видя.

— Да, Джералдин.

— Аз те обичам. Обичам те. Само не казвай нищо, за да не трябва да лъжеш. Но ти ще дойдеш да ме посетиш, нали?

— Да, Джералдин.

— Веднага след Нова година?

— Да, Джералдин.

— Жилището се намира на Келстеррадщрасе 37. Запиши си го.

— Да, Джералдин.

— Хазайката е госпожа Бьотнер. Първо телефонирай. Записа ли си всичко?

Диктува ми телефонния номер.

— Да, Джералдин.

И тъй нататък, все същото. Можех да й пусна магнетофон, вместо да говоря. Изпратих й цветя. Независимо дали Джералдин може да говори много или не, след Нова година трябва да отида при нея. И да й кажа, че това е краят. Съжалявам, но трябва да го кажа, трябва. Верена не мога повече да я…

Какво има?

Господин Копенхофер проговаря. Той отново се извинява, преди да ме помоли да се облека, и заявява, че само изпълнява служебните си задължения, и аз му обяснявам, че разбирам всичко. Всичко…