Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (194)

15.

По-късно вечерта Евелин заспива, а ние с Верена седим един срещу друг пред камината. Цепениците пращят.

— Половината от снимките са още в сейфа — казвам аз. — И ръкописът е там. Нашата история. Моля те, донеси го. Написал съм последната част, която искам да добавя и да дам книгата в някое издателство. Защо се колебаеш?

— Всъщност спрямо нас Манфред постъпи почтено. Дори Евелин го каза.

— Зависи как го приема човек… Под натиск… беше почтено.

— Ако книгата намери издател, Манфред ще бъде съден за сделките с баща ти.

— Мислих затова. Ръкописът е дневник, нали?

— Да.

— Редакторът, който ще го чете, е длъжен да мълчи — като лекарите, които са длъжни да пазя тайните на пациента.

— Но когато книгата се публикува?

— Нямам нищо против, баща ми и леля Лизи да бъдат наречени с истинските си имена, да се разбере какви негодници са.

— Но тогава и Манфред ще…

— Чакай. Това, което съм написал, е откровен съвременен роман. Трябва да го зашифровам така, че никой да не може да познае истинските герои. Затова няма да го посветя на теб.

— Но аз ще знам, че е написан за мен.

— Само за теб, Верена.

— Да.

— Да вървим ли… искаш ли… може ли сега да си легнем?

— Да, мили мой. Толкова копнея за теб.

— Когато се оженим, вече никога няма да се разделим.

— Никога.

— Ти ще ме придружаваш при всичките ми пътувания.

— Винаги ще спим в една стая.

— Винаги ще спим в едно легло.

— Мислиш ли, че всичко ще свърши добре?

— Надявам се. Но се страхувам, че не.

— Аз също.

— Страхливецо, хвани ръката на друг страхливец.