Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (58)

13.

— Много съм огорчен, господа! Все вярвах, че ще пораснете разумни, справедливи хора, но днес вярата ми беше силно разклатена! Знам за вашата макумба. Наблюдавах цялата сцена. Вие ме разочаровахте, мен и всички учители и възпитатели, които се грижат за вас…

Дълбокият спокоен глас на шефа звучи по високоговорителя във фоайето на нашата вила. Вратата на стаята е отворена, така че мога да чувам какво казва шефът на учениците в голямата трапезария. Всички останали деца, които са по стаите си, също могат да го чуват, защото във всички вили има такива високоговорители.

Аз съм в леглото. Лекарят беше тук, установи, че съм здрав, но ми препоръча до утре сутринта да остана на легло. Полусляпата госпожица Хилденбранд ми донесе вечерята (пак в две алуминиеви съдинки), сега седи на леглото ми и слуша гласа на шефа.

— Прочетох това, което Карла и Гастон са закачили на дъската. Вие явно сте възхитени. Двамата ни дадоха урок на нас, възрастните, нали?

Госпожица Хилденбранд се изправя.

— Искам да ви попитам нещо: вярвате ли наистина, че госпожица Хилденбранд, всички учители, всички възпитатели и аз сме ви врагове? Наистина ли го мислите?

Госпожица Хилденбранд става все по-нервна.

— Наистина ли мислите, че за нас е мечта да възпитаваме триста деца и между тях някои много трудни, направо нетърпими? Мислите ли?

— Не знаете колко тежко е това за мен, Оливер — казва госпожица Хилденбранд.

— Защо за вас?

Но шефът продължава да говори и тя само махва с ръка да мълча.

— Моите възпитатели и учители се поболяват, съсипват се с вас! И никога не чуват нито дума за благодарност. Много от тях са мразени и тормозени от вас. Защо? Защото искат да направят от вас хора, почтени хора! Понякога ме отвращавате и се питам защо изобщо се занимаваме с вас! Вие намирате, че Карла и Гастон са чудесни. А на госпожица Хилденбранд, старата доносница, ще й отровим живота!

Полусляпата госпожица въздъхва и казва обречено:

— Със сигурност.

Изведнъж ми се отяжда и оставям настрана алуминиевите съдинки.

Гласът на шефа звучи от фоайето:

— Това за тийнейджърите и младежката любов е единственото вярно. Наистина в това възрастните направихме грешка! Но не както вие го мислите или както го пишат двамата. Не интересите на индустрията са на първо място, вината е в нас, възпитателите. Ние, възпитателите, мислехме, че сте узрели за повече свобода, отколкото имате.

Чува се мърморене.

— Можете да мърморите колкото си искате. Говоря ви истината. Че от това индустрията си върти бизнеса е друг въпрос. Да, ние правехме същото, което правят Карла и Гастон — и затова ви има вас. Но ние го правехме по-късно. Когато пораснахме, не на петнадесет години! Вие ме наричате Справедливия. Това е чест, но и голяма отговорност. Тази нощ не мигнах. Мислех дали е правилна постъпката ми с Карла и Гастон. И сега ви казвам, че беше правилна.

Отново ропот от високоговорителя.

Госпожица Хилденбранд седи със сключени ръце и сякаш ще заплаче.

— Вашите родители ви водят при мен. С моите сътрудници поемаме отговорност за вас. Отговорни сме и за Гастон и Карла. Не се дръжте глупаво! Знаете колко лесно може да се случи непоправимото. Лъжа е да се казва, че мисля само за моя интернат и за името му. Аз мисля за вас!

Госпожица Хилденбранд въздиша.

— Едва ли може да мислите сериозно, че някой лекар ще рискува един живот заради вас. Искате ли на шестнадесет години да надуете корема? Да? Кой ще гледа децата ви? Самите вие сте още деца. Как ще изглежда следващото поколение? Достатъчно е да видим сегашното.

— Хапнете още малко, Оливер — казва госпожица Хилденбранд.

— Не мога.

Гласът на шефа:

— Надявам се, че знаете, колко много ви обичам въпреки всичко. Но днес не мога да вечерям с вас. Не ми е добре. Сега се прибирам. Известно време няма да ме виждате в столовата. Защото известно време аз не искам да ви виждам. — Пауза. — Ако някой има проблеми, може винаги да дойде при мен. Но аз известно време няма да идвам при вас. Приятна вечер.

Високоговорителят прави „щрак“.

— О, боже! — казва госпожица Хилденбранд и от очите й наистина потичат сълзи.

— Какво ви е?

— Сега за цялото училище съм доносница.

— Не.

— Така е, аз съм доносница! Но бях длъжна да докладвам!

— Разбира се, госпожице Хилденбранд, разбира се.

— Невъзможно ми беше да премълча.

— Абсолютно невъзможно.

— Понякога си мисля, че щом всички сте толкова луди и жадни за живот и преждевременно развити, значи така е наредил Господ Бог, или природата, или провидението, или знам ли какво. Сякаш ще има атомна война. И трябва бързо да се живее. — Сетне казва без никаква връзка: — Оливер, толкова сте мил с Ханзи…

— Откъде знаете?

— Той ми го каза.

Тази гадина, тази лъжлива гад!

— … И аз така съм ви благодарна, защото ви помолих да се грижите за него. Вие сте почтено, справедливо момче. — Що за думи! — Кажете ми, трябваше ли да постъпя по друг начин? Трябваше ли да премълча това, което видях със собствените си очи?

— Не, госпожице Хилденбранд, не трябваше. Ваше задължение е било да изпълните дълга си.

— Но ако те сега ме нарочат за доносница… Половин година, цяла година може да мине, докато някое дете пак ми гласува доверие, докато пак мога да помогна на някое дете…

— Не!

— Напротив!

— Госпожице Хилденбранд — й казвам, — аз ще ви помогна.

— Вие ще…

— Да. На всички, на големите и на малките, ще обясня, че не сте можели да постъпите другояче. И децата ще ми повярват.

— Вие… вие наистина ли ще го направите?

— Да, госпожице Хилденбранд.

Какво ми се струпа на главата! Госпожица Хилденбранд. Джералдин. Ханзи. Рашид. Милото ми семейство.

Божичко! Тази стара дама буди у мен съжаление. Никой ли няма право да съжали някого в този живот? Що за свят е това?

Чувам гласа на Верена: „Ако нямах малката си дъщеричка…“

Хубав свят, няма що!

Госпожица Хилденбранд става и ми подава ръка, аз я стискам механично, а тя казва:

— Благодаря.

— За какво?

— За това, че искате да обясните на децата. Децата… — тя преглъща — децата… те са моят живот.

— Да, госпожице Хилденбранд.

— Вие… Вие ще им кажете, че не можех да постъпя по друг начин?

— Да, госпожице Хилденбранд.

— Благодаря. Благодаря ви, Оливер.

— О, моля ви се.

— Дайте ми съдовете да ги върна в столовата. Ако вече не сте гладен…

— Не, благодаря. Не съм гладен.

— И лек сън, Оливер. Лек сън!

— И на вас, госпожице Хилденбранд.

Тя тръгва с алуминиевите съдове и, разбира се, се блъска в касата на вратата.

Трябва да се е ударила лошо, челото й е аленочервено, но тя се овладява с усилие. Дори се усмихва, обръщайки се към мен.

— Винаги тази електрическа светлина — казва тя. — Безсилна съм срещу нея. Денем виждам идеално.

— Да — казвам аз. — Разбира се — казвам. — Надявам се, че не ви заболя много.