Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (109)

17.

— Седни, Оливер — казва шефът. Това става на 6 декември вечерта в неговия кабинет с многото книги, глобуса, направените от деца предмети, детските рисунки по стените. Шефът пуши лула. На мен ми предлага цигари и пури.

— Не, благодаря.

— Ще изпиеш ли една бутилка вино с мен?

— С удоволствие.

Той донася „Шато Ньоф дю Пап“ и напълва две чаши, сяда, отпива, гледа ме спокойно както винаги, дори и седнал е леко приведен заради ръста си — същински Джеймс Стюарт от американските филми, пич и половина. Отначало се уплаших, когато ми казаха, че ме вика. Помислих, че може да има връзка с Верена, но съм се излъгал. Става дума за нещо съвсем друго.

— Добро е виното, нали? — пита шефът.

— Да, господин докторе.

Той пухти с лулата си.

— Оливер, когато ти дойде при мен, аз ти предложих от време на време да разговаряме, спомняш ли си?

— Да, господин докторе.

— Съжалявам, че първият ни разговор е за мои, а не твои проблеми.

— Камък ми падна от сърцето.

— Така ли?

— Е, винаги е по-добре да се занимаваме с вашите проблеми.

— А! — той се смее. След това става сериозен. — Искам да разговарям с теб, защото ти си най-големият в целия интернат и просто нямам с кого да говоря.

— А учителите?

— Не мога да ги обременявам. Пък и не искам.

— Тогава казвайте, господин докторе!

— Какво ти е мнението за Зюдхаус?

— Фридрих? Той е голям тъпанар. Не е виновен. Сам по себе си е добро момче, но с такъв баща нацист, естествено, че не може…

— Да, именно — казва шефът.

— Именно какво?

— Сигурен ли си, че не искаш цигара?

— Да.

— Или пура? Тези са съвсем леки.

Шефът изглежда отпаднал. Дали не е болен?

— Не, благодаря. Какво става с Фридрих?

Шефът рисува с пръсти невидими фигури по бюрото.

— Подал е оплакване срещу мен.

— Моля?

— Пред баща си. Нали знаеш, че той е главен прокурор.

— Тъкмо длъжност за такъв като него.

— От правна гледна точка трябва да е в затвора. Но къде е правото? Господин доктор Зюдхаус е по високите етажи на властта. С най-яки връзки с всички служби. Ти си на двадесет и една, не е необходимо да ти обяснявам как стоят при нас нещата.

— Не, господин докторе, не е необходимо. В какво ви обвиняват?

— Че съм назначил на работа доктор Фрай.

— Нашия учител по история?

— Да.

— Но него всички го обичат!

— Очевидно не всички. Във всеки случай не и Фридрих Зюдхаус.

— А, това ли имате предвид? Посещението в концлагера Дахау.

— Не е само посещението в Дахау. Отнася се изобщо до начина, по който доктор Фрай ви преподава история. Телевизионните сериали. Книгите, които ви препоръчва. Всичко това предизвиква гнева на Зюдхаус. Ти каза съвсем правилно, че опира до баща му. Така е отгледан. Е, писал е на баща си…

— Какво?

— Много писма. Как в моето училище един от моите учители преподава „история“, как германският народ се натиква в калта, германската чест, германският престиж, как ви се внушават комунистически и разрушителни идеи.

— Ама че свиня! Мисля, че ще си взема една пура, ако разрешите, господин докторе. — Докато подрязвам върха и я запалвам, питам: — И?

— И? — шефът се усмихва тъжно и гали едно конче от лико на писалището си, явно подарено от някое от децата. — Господин главният прокурор доктор Олаф Зюдхаус е човек с власт. Той се оплакал на приятелите си из разните служби.

— Това не го разбирам. Доктор Фрай казва истината! От какво може да се оплаква старият нацист?

— От това, че доктор Фрай казва истината — отговаря шефът, докато изтръсква лулата си и я пълни отново. — Истината, Оливер, трябва да бъде поднасяна с хитрост, ако човек иска да успее. Доктор Фрай не я поднася с хитрост, а със смелост.

— Достатъчно тъжно е — казвам аз, — че според човек като вас трябва смелост, за да се каже истината за Третия райх.

— Уверявам те, че се подписвам под всичко изречено от доктор Фрай. Аз се възхищавам от него и високо го ценя.

— Е? Тогава изритайте Зюдхаус. И други сте изключвали.

— С другите беше друго — казва шефът и пафка с лулата си. — Свалка в гората или такива работи.

— А сега?

— Сега става дума за политика.

— Това по-лошо ли е?

— Възможно най-лошото — казва шефът. — Внимавай сега: този главен прокурор — ти си съвсем прав, Фридрих не е виновен, че е възпитан така, този господин търчи от министерство в министерство и крещи, че при мен учениците били подстрекавани от агент на ГДР. И аз самият съм бил такъв. Знаеш ли къде си ти според бащата на Фридрих, Оливер?

— Къде?

— В училище, където се отглеждат само малки комунисти.

— Направо е смешно.

— Няма нищо смешно. Бащата на Фридрих например изтъква, че съм дал стипендия на малкия Джузепе и че неговият баща е комунист. Какво да правя?

— Зюдхаус успял ли е да постигне нещо с тези глупости из министерствата?

— Отчасти, отчасти. Естествено, не всички са викали „браво“, когато е изисквал уволнението на доктор Фрай, но и никой не е казал кратко и ясно, че така или ще се стигне до скандал, или че ще извика пресата, или каквото и да било. — Шефът се закашля, може би от дима. — Виното е добро, нали?

Изведнъж ме обзема съжаление. „Справедливия“ го наричаме ние. Справедлив е. Справедлив, почтен човек. Също като доктор Фрай. Мисля си: „Какво могат да направят справедливите, почтените? А какво ги чака?“

— Да, господин докторе — отговарям.

— Още една чаша? Можеш да кажеш на господин Хертерих, че сме се напили заедно.

— Аз няма да се напия.

— Но аз да — казва шефът и си дърпа яката. — Тази вечер ще се напия. И утре сутринта няма да ме видите на закуска. Защото ще съм зле. Все ми е зле. Повръща ми се.

— То си е за повръщане.

— Наздраве, Оливер! Когато господин главният прокурор разбира, че в министерствата успехът не му е сигурен, той разпраща писма до около петдесет семейства. Тук при нас две трети са чужденци и една трета германци.

— Знам.

— Господин главният прокурор пише, разбира се, само на германски родители.

— Какво?

— Че нашият учител по история е непочтен подлец. Че подстрекава децата им. Така че предлага в интерес на децата си всички родители да се обединят и да изискат незабавното уволнение на този подстрекател Фрай.

— И?

Шефът сочи към купчина писма.

— Около двадесет процента от тях ми писаха, че са на страната на доктор Фрай. Около петнадесет процента не са отговорили, следователно споделят мнението на главния прокурор.

Аз пресмятам бързо и питам:

— А останалите шестдесет и пет процента?

— Господин главният прокурор е подбрал добре хората. Шестдесет и пет процента настояват категорично доктор Фрай да бъде уволнен веднага.

Дълго след това в големия работен кабинет цари тишина. Шефът пуши с лулата си. Аз пия червеното си вино, което изведнъж вече не ми харесва.

— Шестдесет и пет процента? — питам най-накрая.

— Учудва ли те? Мен не. Аз очаквах осемдесет до деветдесет процента. Виж нещата и от другата страна. Родителите не искат по време на ваканцията децата да се приберат вкъщи и да разправят: знаем за Дахау, знаем за Третия райх. Родителите искат спокойствие, а не децата им да питат как е било възможно такова нещо. Не и тези родители!

— Доктор Фрай знае ли?

— Още никой не знае. Ти си първият, на когото разказвам.

— Защо?

— Защото, преди да предприема нещо, искам да се ориентирам каква ще бъде реакцията на децата. Възрастните са ми безразлични — казва човекът, който завинаги е лишен от свои деца. — Мен ме интересува само вашето мнение. Знам, че мога да разчитам на теб, Оливер. Още не съм ти казал всичко…

— Кое всичко?

— Какво ще стане, ако не уволня доктор Фрай.

— Може ли да ви задължат да уволните един учител, който казва истината?

— Може, Оливер, може. Но в момента не е там работата. Сега искам само ти като най-голям по твой си начин да разбереш какво е мнението на децата за случая. Ако всички те са на мнението на бащите си, тогава не виждам надежда.

— Те не са на мнението на бащите си, господин докторе. Ноа и Волфганг…

— Тях не ги брой.

— Добре, но и всички останали — или повечето от останалите — не споделят възгледите на бащите си. Ние се държим лошо, това е вярно. Ние сме хулигани, окей. Ние ви създаваме много грижи…

— Господи!

— … но не сме нацисти!

— Бих искал да знам точно това — казва шефът. — Ако съм сигурен, ще се защитавам. Въпреки че ще бъде дяволски трудно.

— Защо ще бъде дяволски трудно?

— Ще ти кажа друг път. Сега съм много на зор.

— Окей, бос — казвам аз. — До два дни ще имате доклада ми.

— Ясно ти е, че това, за което разговаряхме тук, ще остане между вас, учениците?

— Абсолютно. Ние ще запазим тайната.

Шефът става, изважда лулата от устата си и ми подава ръка.

— Благодаря, Оливер.

— Аз… аз… Ние ви благодарим.

— За какво?

— За доктор Фрай.

— Да се надяваме — казва той тихо и извръща глава, — че ще можете да ми благодарите за него и след два месеца.

— Не ми ли вярвате?

— На теб да, Оливер. Но не мога вече на никого да вярвам. Този народ е непоправим. Властниците от вчера са властници и днес.

— Ще видим — казвам аз.