Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (50)

5.

На този 1 декември 1952 година имах повече часове и се върнах вкъщи едва към 14 часа. Направи ми впечатление, че пред градинската врата бяха паркирали доста черни коли и че тя е отворена. Тръгнах по чакълестата алея към вилата. И тук вратата беше отворена. Из хола се движеха мъже, които никога преди не бях виждал. Нашият прислужник господин Виктор стоеше до стълбата за първия етаж и не помръдна дори когато ме видя.

Звучи смешно, но веднага забелязах, че Рубенс не виси на мястото си. Какво ли се беше случило? С ученическата чанта в ръка стоях и гледах непознатите мъже, които бързаха насам-натам и влизаха в библиотеката, във всекидневната, в кабинета на баща ми. Това продължи доста време, докато господин Виктор се събуди от унеса си, за да каже на един висок слаб мъж с бели коси:

— Това е той.

При което онзи човек се приближи до мен и попита приятелски:

— Ти ли си Оливер Мансфелд?

— Да.

— Казвам се Харденберг. Аз съм криминален инспектор.

— Криминален инспектор?

— Не се страхувай. Аз…

— Но аз се страхувам! — изкрещях. — Какво става тук? Какво се е случило?

Той мълчи.

— Господин Виктор! — викам аз.

Но и слугата мълчи, и мълчаливите мъже продължават да обикалят наоколо.

Инспектор Харденберг се усмихва.

— Остави си първо чантата.

Аз я пускам на пода, върху дебелия килим от Измир.

— А сега да седнем пред камината — ще ти обясня всичко.

Внимателно, но твърдо ме отвежда до студената камина, пред която двамата се настаняваме в гигантските старинни и много скъпи кресла.

— Къде е майка ми? Къде е баща ми? Кои са всичките тези хора?

— Точно това искам да ти обясня — отговаря приятелски Харденберг. — Но не се вълнувай. Станалото — станало. Сега ти трябва да си смело и умно момче. При определени обстоятелства човек трябва да може да гледа истината в очите, колкото и болезнено…

— Господин инспектор — прекъсвам го аз, — какво се е случило?

Той свива рамене (симпатичен мъж, виждаше се колко неприятно му беше всичко това и колко трудно му беше да обясни всичко на мен, точно на мен, който бях още дете) и казва:

— Тях ги няма, горкото ми момченце.

— Кои ги няма?

— Баща ти, майка ти и госпожица Щалман. Мисля, че ти я наричаш леля Лизи.

— Така ме карат.

— Как така те карат?

— Баща ми казва, че иначе ще хвърчат шамари. Какво значи, че ги няма?

Харденберг дърпа от пурата си.

— Не ме гледай така! Не съм виновен аз за това! Баща ти е изтеглил всичките си влогове от банката, взел е скъпите картини и всичките бижута на майка ти и леля Лизи, после тримата се качили в самолета му и — фиюуу! — В смущението си той придружи звука на излитането с жест.

— Къде?

— В Люксембург. Ей го къде е. Дойдохме късно. Те вече са в Люксембург. Вината е моя. Направих грешка. Оставих баща ти да се измъкне. Днес сутринта след първия разпит.

— Нищо не разбирам.

— Знаеш ли, че неговият търговски управител е намерен мъртъв?

— Да. Току-що бях станал, за да ходя на училище, когато се обадиха на баща ми. Той веднага тръгна към завода. — Изведнъж усещам, че коленете ми треперят. — За бога, да не би баща ми да е убил господин Яблонски и заради това да е избягал?

— Господин Яблонски се е самоубил. Баща ти се е погрижил да изчезнат пистолетът и различни документи и така е нагласил нещата, че всичко да прилича на убийство.

— Откъде знаете?

— Много хора работиха дълго, за да го установят.

— Ама… щом баща ми не е убил господин Яблонски, защо тогава е направил така, че пистолетът да изчезне? Защо е изтеглил всички пари? Защо е взел картините и бижутата и е избягал с майка ми и онази вещица.

— Това вероятно ще мога да ти го обясня довечера. Или утре. Но надали ще го разбереш, моето момченце.

— Моля ви, господин инспектор, не ме наричайте „момченце“. Вече не съм толкова малък! И ще разбера, бъдете сигурен, господин инспектор.

— Не исках да те обидя, Оливер. Може ли поне да ти говоря на ти?

— Разбира се, господин инспектор.

— А ти ме наричай Харденберг.

Почувствах как сълзите ми напират и бързо преглътнах, защото не исках да се разрева.

— И не са оставили нищо за мен? Никакво писмо? Никакво съобщение?

— Боя се, че не.

— Момент — обажда се нашият слуга.

— Господин Виктор?

— Моля да бъда извинен, че се намесвам в разговора ви, но майка ти остави за теб едно съобщение, Оливер. — Той измъкна няколко книжни носни кърпички и каза бързо и тихо на инспектора (но аз го чух): „Госпожата не искаше да излети с тях двамата. Имаше ужасна сцена. Госпожа Мансфелд се барикадира в банята. Господин Мансфелд крещеше и беснееше. Той разби вратата и я измъкна насила. В последния момент тя ми даде това…“ И господин Виктор ми подаде книжните кърпички.

Аз внимателно ги разгърнах. Инспекторът стана, надвеси се над мен и прочете това, което четях. Думите бяха написани с разкривени букви, вероятно с молив за вежди, вече позаличени и замазани. Сигурно майка ми не е могла да намери нищо друго за писане в банята. Аз четях, а заедно с мен четеше и Харденберг, надвесен над рамото ми.

Първа кърпичка:

„Клето добро дете! Някой ден ще разбереш какво се случи. Нямах избор.“

Втора кърпичка:

„Трябва да замина с баща ти, не можем да те чакаме. Когато всичко се изясни, ти ще дойдеш…“

Трета кърпичка:

„… при нас. Вторник вечерта ще ти телефонирам. Знаеш колко много те обичам. Сега ще трябва“

Четвърта кърпичка:

„… за малко да те оставя сам. Моля те, прости ми. Хиляди целувки. Твоята нещастна мами.“

— Само това ли е? — попитах аз.

— Да, само това — отвърна Виктор.

Непознатите мъже обикалят из къщата. Търсят инспектор Харденберг по телефона. Той се изправя и ме погалва по косата.