Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Liebe ist nur ein Wort, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Михаил Лазаров, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Йоханес Марио Зимел
Заглавие: Любовта е само дума
Преводач: Михаил Лазаров
Година на превод: 2001 (не е указана)
Език, от който е преведено: немски (не е указан)
Издание: второ (грешно указано първо)
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: немска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 05.02.2015 г.
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-114-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1055
История
- — Добавяне
24.
На сутринта в деня, в който следобед беше погребението на госпожица Хилденбранд, дойде новата ни учителка по френски. Преди това имахме друг учител, но той се ожени и се премести в Дармщат. По молба на шефа остана само докато дойде заместничката му.
Заместничката е госпожица Жанет Дювал.
Тя трябвало да смени другия учител още в началото на учебната година, но не успяла за уговорената дата. Продажбата на жилището, уреждането на разни проблеми и осигуряването на необходимите документи й отнели повече от предполаганото време, разказва тя. Аз не вярвам. Веднага ще кажа защо не вярвам.
Госпожица Дювал идва от Ним. Тя е на около тридесет години и щеше да е много хубава, ако не беше все толкова сериозна. Сериозна не е точният израз. Госпожица Дювал го дава трагично. Тя е облечена съвсем семпло, но елегантно. Има бледо лице с правилни черти, хубави кафяви очи, хубава кестенява коса и е с износени обувки, на които им личи, че някога са били много скъпи. Сигурно е бедна.
Госпожица Дювал не се усмихва. Тя е любезна, но не се държи приятелски. Тя е изключително добра учителка, но не е сърдечна. Има авторитет. Момчетата са много възпитани с нея. Тя обаче очевидно не го забелязва. Преподава ни все едно сме кукли, а не хора. И все едно е решила веднага с идването си да изгради невидима стена между себе си и всички останали.
След като минаха първите тридесет минути на първия ни час с нея, Ноа ми казва тихо:
— Мисля, че госпожица Дювал е много нещастна.
— Защо?
И той наистина я попитал следобеда. Вечерта, когато лежахме в леглата, ни разказа на нас с Волфганг какво е станало.
— Първо каза да не ставам нахален. Искаше да избяга. Тогава внезапно нещо ме осени и й го казах. Тя се спря. И ми разказа всичко.
— Какво ти разказа? — пита Волфганг.
— Момент — казвам аз, — ти какво й каза?
— Че съм евреин и че всичките ми близки са убити. Иначе никога не ги разправям тези работи. But I had this feeling[1].
— What kind of feeling?[2]
— Че й се е случило нещо подобно. И наистина е нещо подобно.
— Какво?
— Тя е на тридесет и шест години. През 1942 е била на осемнайсет. В Ним от съпротивителното движение убиват петима германски войници. В отговор немците разстрелват сто френски заложници. Между заложниците били бащата и братът на госпожица Дювал. Госпожица Дювал много обичала брат си. След няколко години се самоубила майка й.
Волфганг тихо ругае.
— Тогава госпожица Дювал се заклела никога да не стъпи на немска земя, никога да не говори с немци, никога да не подаде ръка на немец. Дълго устоявала на клетвата си. И сега край…
— Защо?
— Във Франция не може да си намери работа като учителка по френски. За физически труд е много крехка. Не понася горещини, не понася студове. Ако не била приела предложението на доктор Флориан, е щяла да си умре от глад. Мисля, че тя няма друго, освен хубавите дрехи, с които беше днес. Но видяхте ли й обувките?
— Да — казва Волфганг. — Обувките й са ужас.
— Естествено, не е закъсняла с пристигането заради служебни неуредици или заради жилището. Просто я е плашела мисълта, че трябва да дойде в Германия. Това не ми го каза, аз само предполагам.
— И аз така мисля — кимам. — Но е трябвало да дойде най-накрая, за да не умре от глад.
— Така трябва да е било — смята Ноа. — Тя е самотна. По собствено желание. Отказала да живее в къщата, в която живеят повечето учители. Настанила се е в стаята на госпожица Хилденбранд долу във Фридхайм. Не разговаря с другите учители дори и в столовата. Казва, че в столовата е най-ужасно. Толкова много хора!
— Толкова много немци — набляга Волфганг.
— Да, разбира се. Има страх от големи пространства.
— Ще й мине — казвам аз.
— Не знам — казва Волфганг.
— Зависи и от нас, и от това, което е преживяла — казва Ноа.
— Ако някога чуе тази свиня Зюдхаус, ще рухне — смята Волфганг.
— Да, Зюдхаус представлява опасност, това е вярно — казва Ноа. — Но в нашето даскало няма само такива като него. И в Германия не е имало само Зюдхаусовци.
— Каза ли й го?
— Разказах й, че например аз съм жив само защото няколко души ме бяха скрили, те не бяха Зюдхаусовци. Но бяха немци.
— И?
— Тя се засмя със сълзи на очи и сви рамене.
— Видя ли. Така ще си остане завинаги.
— Може, Волфганг. Но може би и не. Никога не казвай „завинаги“. Никога не казвай „никога“. Тя не е искала да дойде в Германия. Въпреки това е тук. Тя има нас тримата. Тя има доктор Фрай. Тук има още неколцина, които ще й харесат. Ние ще я накараме да разбере, че тази страна се е променила.
— Променила ли се е тази страна? — само дето не крещи Волфганг. — Да!
— Така мислиш ти.
Тогава Ноа отговаря съвсем тихо:
— Аз трябва да го вярвам. Ако не го вярвам, за мен — и за всички, които не вярват — има само един почтен изход: веднага да емигрираме.
— Е, и?
— Аз не мога да емигрирам. Аз не. Моите близки в Лондон искат да се изуча тук. Те плащат.
— И после?
— Веднага ще замина за Израел.
— Значи въпреки всичко страната не се е променила — казвам аз.
— Ние трябва да вярваме — отговаря Ноа. — Или да си го внушаваме. Не е чак толкова голяма самоизмама! Мислете за хората, които ме скриха с риск за живота си. Мислете за Карл фон Осиетски, за когото ни разказа доктор Фрай. Мислете за доктор Фрай. Мисли за себе си, Волфганг! Има много такива хора!
— Но те нямат думата — смята Волфганг.
— Ще дойде ден, когато ще я имат.
— Ти сам не си вярваш.
— Не — казва Ноа. — Но толкова много бих искал да вярвам.