Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (149)

3.

— Господин Мансфелд?

Аз се надигам. Къде съм? Каква е тази кола? Кой шофира? Главата ме боли. Кое време е?

Мисис Елизабет Дърам се усмихва добродушно.

Проклетото червено вино.

— Спяхте ли?

— Извинете ме. Трябва да е от топлината. И киантито…

— Погледнете! — мисис Дърам сочи с ръка пред нас. Тя се е отклонила от пътя. И аз виждам Лигурийско море. То е съвсем спокойно и изглежда като синьо стъкло. В далечината плават няколко парахода. На тесен плаж се пекат много хора, хубави момичета с изрязани бикини. Други плуват. Пъстри слънчеви платна, пъстри водни колела, пъстри топки, бански костюми и шапки. Всичко е много пъстро.

Продължаваме нататък. Ресторантите са един до друг, всички до морето. Има и малки хотели. Непрестанно една и съща дума: Бар. Бар. Бар.

Сега следват жилищни постройки. Бунгала, модерни вили. Вече минаваме през Ливорно. Бар. Бар. Нощен бар със стриптийз…

От един такъв бар отпътува тогава в Ехтернах баща ми с леля Лизи.

Два дни след вечерята при Манфред Лорд аз отлетях за пореден път за Ехтернах…

Естествено видях в интерната Ханзи и Джералдин. Ясно ми е, че Ханзи е информирал Джералдин. Също за отмъщение. Отмъщение за Рашид. Отмъщение, отмъщение. Всеки си отмъщава. Но кой го признава? Ще признае ли Ханзи? Ще признае ли Джералдин, че е била при Манфред Лорд и той е наредил да я изхвърлят? Никога! За какво тогава да се обсъжда? Изобщо не подхващам темата.

Джералдин и Ханзи са много любезни с мен и Рашид, нещо небивало. Джералдин ме моли да я извиня за това, че е толкова щастлива с Йенс.

— Що за безумие! Та нали аз те зарязах?

— Въпреки това. Мъжете сте много смешни.

— Не и аз, Джералдин. Радвам се, че се разбираш така добре с Йенс. Желая ти щастие.

— Благодаря, Оливер. Щастие — откакто те познавам, това ти желая и аз.

Прекрасна артистка. Нищо не е станало така, както го е искала. Това не означава обаче, че се е отказала. Наистина ли нещата не са такива, каквито е очаквала да станат? Наистина ли я е изхвърлил господин Лорд? Била ли е при него? Той ли е бил при нея? Дали не са седнали заедно и не са изработили план, план с далечна перспектива? Може би. Може и да е така. Едно е ясно, Джералдин и Ханзи още не са получили своето отмъщение. Те още чакат.

Дали ще чакат дълго?

И след това Ехтернах.

Теди Бенке, който ме взе със самолета от Франкфурт, е с насълзени очи.

— По-добре да го научите от мен веднага, господин Оливер…

— Случило ли се е нещо?

— Да. Кураж, господин Оливер.

— По дяволите! Какво се е случило?

— Госпожа майка ви… Тя… тя вече не е в тази клиника…

— А къде?

— Преди една седмица я посетил господин баща ви… Последвал страхотен скандал. Баща ви крещял, разказаха ми после сестрите, майка ви също крещяла. Трябва да е било ужасно…

— За какво е ставало въпрос?

— За някой си доктор Валинг. Сестрите не искаха да ми кажат кой е той. Познавате ли го?

— Да. Бил е пациент в клиниката. Умрял е, когато постъпила майка ми. Тя обаче мисли, че той е още жив. Последната й опора.

— Сега разбирам. Сестрите казваха, че майка ви е заплашвала баща ви с този доктор Валинг, който сега защитавал нейните интереси. Тя изглежда, е говорила за развод и за това, че иска да си получи парите. Горката жена…

След скандала с баща ми (научавам от Теди) прочутият професор съобщил, че не може повече да поеме отговорност за майка ми.

Когато пристигнах в Ехтернах ми дадоха адреса на една лудница извън града. Идилично разположение. Великолепна местност. Решетки на всички прозорци…

Един от лекарите в лудницата ме съветва да се откажа от посещението при майка ми. Аз настоявам да я видя.

— Но в момента тя е под влияние на много силни успокоителни. Страхувам се, че няма да ви познае. Тя не разпознава никого.

— Искам да отида при майка си. Искам да я видя!

Аз я виждам. Лицето й се е смалило още повече. Зениците й са като топлийки. Тя не ме познава.

— Какво искате? Моят мъж ли ви изпрати? Вие сте адвокатът му, нали? Махайте се или ще извикам доктор Валинг!

— Майко…

— Изчезвайте!

— Майко…

— Не чувате ли? — гласът й става креслив. Тя дърпа шнура на завесата. Явяват се двама пазачи в бели престилки. — Изхвърлете този негодник. В джоба си носи отрова.

— Елате — ми казва тихо един от пазачите. — Виждате, че няма никакъв смисъл.

Аз си тръгвам. В коридора срещам лекаря.

— Извинете, докторе. Трябваше да ви послушам.

Той свива рамене.

— Така може би е по-добре. Сам се убедихте.

— Има ли надежда?

— Само надежда имаме, господин Мансфелд.

— Разполага ли майка ми с всичко, от което се нуждае?

— Господин Бенке носи редовно фъстъци. С тях тя храни птиците. Единствено тогава е щастлива… Тя може да получава всичко, само трябва да ни кажете.

— На вас?

— Да. Ние ще съобщим на баща ви и той ще изпрати всичко необходимо.

— Но майка ми си има собствен влог!

— Вече не.

— Какво означава това?

— Човек в душевното състояние на майка ви… извинете ме… е неспособен да отговаря за действията си. Господин баща ви нареди да блокират влога. Той поиска служебно да бъде предоставен болногледач за майка ви, господин Мансфелд. Тя е в най-добри ръце. Ние правим всичко, което може да се направи. Естествено, чудеса никой не може да очаква. Вие разбирате, искам да кажа…

— Разбирам какво искате да кажете, господин докторе. Всичко добро…