Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (179)

14.

Трябва да подкрепям мисис Дърам, защото пътят, по който вървим, е много лош и тя е много пияна.

Къщата на приятеля й е на по-високо място. Вървим бързо и аз се потя. Луната свети ярко. По пътя клечат грамадни жаби. Трябва да внимаваме да не ги настъпим. В оборите реват магарета.

— Беше толкова притеснен, милият майор, едва говореше — съобщава мисис Дърам, препъвайки се. — Той е участвал в десанта, служил е в Съюзническия щаб и току-що ми каза „Елизабет“, ми каза, „ужасно мирише на война“.

Къщата на майора блести бяла, гъсто обградена от пинии. Отваря ни самият той. Майор Инграм е като близнак на Уинстън Чърчил. Дебел, с широко лице. Умен. С пура и чаша уиски в ръка. Целува мисис Дърам, на мен ми стиска ръка.

— Не знаех, че Елизабет има гости. Вие сте германец, господин Мансфелд, нали? Влизайте, след десет минути започва предаването от Берлин. Това положително ще ви заинтересува. Вашата страна… искам да кажа… нали?

— Разбира се, майор.

— Хък — хлъцва мисис Дърам.

— Бедна моя, имате нужда от един скоч, при това веднага!

Майорът води. Ние го следваме. В дневната е включен телевизор.

Чернокос хубавец (защо ли ми прилича на Енрико Сабадини?) пее от екрана нещо сладникаво.

Майор Инграм ни представя на насядалите пред камината гости. Сред тях е и мисис Инграм.

И Верена.

И Манфред Лорд.