Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (68)

23.

Тази нощ е много топло.

Когато в един и половина влязох в моята вила, всички спяха. При други обстоятелства щях да се смея и на себе си, и на това, което върша. Вземам листа и нещо за писане от стаята, а от нощното шкафче до леглото взимам фенерчето. След това излизам навън на балкона, запалвам фенерчето и сядам там на пейката. Фенерчето закачам на един пирон. Светлината му пада върху тетрадката, която съм сложил на коленете си.

Какво ми каза тази вечер Верена? „Любовта е само дума.“

Любовта е само дума?

Любовта?

Любовта е всичко. Всичко. Всичко.

И аз, романтичният глупак, седя тук и пиша на първия лист:

ЛЮБОВТА Е САМО ДУМА

Роман

И на втория лист:

Първа част

Дотук беше лесно. А сега? Как да започна? От кое събитие? Също много просто. Ще започна така, както се започна. С моето пристигане на летището Рейн-Майн. Пиша:

Ако не беше тъжно, можеше да е смешно.

Нещо ме обърква. Вдигам глава. Над черните корони на дърветата виждам бялата вила на Манфред Лорд. От един прозорец святка фенерче, отново, отново, дълго, дълго, късо, дълго, късо.

Верена! Тя е видяла светлината на моето фенерче.

Лека нощ, любими — изпраща по морза тя.

Лека нощ, любима — отвръщам аз.

След това така се вкисвам, че успявам само да довърша изречението, което бях започнал. Изгасвам светлината. И във вилата горе е тъмно.

Любовта е само дума, каза тя. Каза, че е курва. Аз й възразих. Но не е нужно непременно да й се възразява. Както и да е. Трябва ли курвата винаги да си остане курва? Не може ли човек да обича курва? Тя не може ли да се промени? Никога нямало да обича никого, защото познавала мъжете. Познава ли мъжете? Наистина ли никога повече няма да обича? Винаги ли човек върши това, което казва? Мисля, че никой няма по-голяма нужда от любов от нея.

Тя, която иска да убеди самата себе си и мен, че любовта е само дума…

На пръсти се връщам обратно през вилата. В една стая лампата свети. Виждам, защото вратата има в горната си част прозорец. Безшумно надничам. Това е стаята на господин Хертерих, нашия възпитател. Той седи на леглото си по жилетка, стиснал глава с двете си ръце, неподвижен. Като човек, обзет от пълна безнадеждност. Така седят сигурно милиони мъже по света в своите стаи. Тези, които не са могли да постигнат целите си, които са искали повече, отколкото могат да постигнат, които се провалят от така нареченото „стечение на обстоятелствата“.

Всички те са имали своята цел. Висока, достойна цел. Те се борят дълги години, за да я постигнат, те разрушават здравето си в тази борба, те отричат фактите. И след това? Идва денят, когато се примиряват като Хертерих. Защо се предават? Заради собствената си некадърност и окончателното й осъзнаване. Лични грешки. Семейство. Деца. Безпаричие. Прекалено много задължения. Прекалено много алкохол. Те са прахосали и времето, и живота си. И сега го виждат. В едно нещо са сигурни — нищо вече няма да се промени до смъртта.

Мисля, че човек не трябва да остарее много, за да стигне до такава истина. Някои животът ги пречупва още съвсем рано — като този, дето седи пред мен, заровил глава в ръцете си, загубен, самотен, без шанс. А някога и господин Хертерих е мечтаел да стане благодетел на човечеството. Сега вече знае — няма да стане. Изобщо за нищо не става. Ще се мести от едно училище в друго и ще се оставя да бъде мъчен от хиляди Алита, безсилен, зле платен, лошо облечен, неуважаван, пренебрегван.

Промъквам се обратно в стаята безшумно. Дали и аз някога ще разбера, че никога няма да стана писател? И дали ще го разбера много късно? Дали ще стане още след тази първа книга? Или след единадесетата?

Кога?