Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (211)

16.

Влакът тракаше. Прекосяваше заснежената приказна гора. Локомотивът пуфкаше. От дясната страна се появи стар чифлик, зелена помпа с гугла от сняг.

— „Ангел Господен“ — каза Харденберг.

Лазарус кимна мълчаливо.

— Какво ви е?

— Ще победи ли доброто, господин инспектор?

— Мисля, че в случая с този нещастен преподавател по латински ще победи.

— А изобщо?

Харденберг клати глава.

— Валтер Мансфелд ще остане в Люксембург.

— А спекулациите, които вършеха двамата с Лорд? Белязаните букви? Незаконните сделки?

— Може ли да се докаже каквото и да било за господин Лорд? Притежаваме ли тези снимки или дори само една страница от книгите? Нищо! И госпожа Лорд винаги ще дава показания в полза на мъжа си.

— Тогава и ръкописът, който е в мен, няма никаква стойност — каза Лазарус с вид на нещастно дете.

— Ни най-малка. Ако го публикувате, Бог да ви е на помощ. Ще си докарате съдебно преследване. Манфред Лорд е могъщ човек с голямо влияние и приятели навсякъде.

— Знам, господин инспектор. Ръкописът е още у вас. Ще го задържите ли?

— Защо?

— При вас ще е на по-сигурно място. Аз съм стар болен човек. Не искам да имам нищо общо вече.

— Доброто побеждава, нали? — вметна горчиво Харденберг. — Благодаря за подаръка.

Лазарус не отговори, пъхна в устата си две цветни хапчета и погледна през прозореца — много сняг, толкова много сняг.