Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (9)

8.

— Пет часът. Сега има музика по AFN.

Пускам радиото. Пиано и цигулки, тъжен тромпет. Обръщаме се едновременно един към друг.

— Гершуин. „Концерт във Фа“.

— Втора част — казва тя.

— Втората част е най-хубавата.

— Да — отговаря тя, повдига глава и ме поглежда, — и според мен.

— По-добре ли сте вече?

Тя кима.

— От колко време сте омъжена?

— От три години.

— А на колко сте?

— За такова нещо не се пита.

— Знам. На колко години сте?

— Тридесет и три.

— А дъщеря ви?

— На пет.

— А мъжът ви?

— На петдесет и една. Срамно е, нали?

— Кое?

— Да се омъжа за човек, осемнадесет години по-възрастен от мен, и да го мамя.

— Имала сте дете — казвам аз. — И вероятно сте била без пари. Слушайте пианото…

Тя слага ръката си на рамото ми и двамата слушаме музиката на гениалния композитор, обречен да умре от тумор в мозъка на тридесет и осем години, докато има генерали, които на осемдесет години отглеждат рози.

— Вие на колко сте, господин Мансфелд?

— На двадесет и една. И за да ви спестя другите въпроси — пътувам за Фридхайм, защото там има интернат, а аз още ходя на училище. Три пъти повтарям класа. Тази година ще е за четвърти път.

— Но защо?

— Така, защото това ме забавлява, разбирате ли? Сега излизаме от магистралата. — Завъртам волана вдясно.

Отклонение Горен Росбах (Пфафенвисбах) Фридхайм.

И са посочени разстоянията. Фридхайм 8 километра.

Голям завой води до мост над магистралата. Виждам брези, елхи, няколко дъба. Пътят се стеснява. Стълбове на далекопровод. Жиците блестят сребристо високо горе във въздуха, последните слънчеви лъчи се забиват в тях. Ливади и горички. Селце. Дървено мостче над поток. От двете страни на улицата — тополи, зад тях са къщите. Спокойствие в стил бидермайер. Минавам през покрит проход между две работилници, след това, виждаме пазарния площад: кметството, църковна камбанария с бароково кубе, всичко блести в белота, позлата и багри. И пак занаятчийски работилници, чисти, вековни, пъстро боядисани. Намалил съм на петдесет километра в час, защото има много коли по пътя.

Срещу църковната камбанария има стара къща с изящни дърворезби на фасадата и изписана някаква сентенция, която веднага забравям, със стар магазин в партера. „Пътни принадлежности“ пише на входа. На витрината са изложени не само куфари и сакове. Отминаваме пазарния площад. И пак занаятчийски работилници, с остри фронтони и стари магазини. Гладки светли фасади, тъмни дървени греди. Смирена монахиня с колосана касинка пресича улицата.

— Има ли друга улица, която да води към вас? — питам жената до мен.

— Ако завиете тук надясно. Но тя е в много окаяно състояние.

— Няма значение. По този път не мога да продължа. Той води към интерната. Днес е краят на ваканцията — всички родители карат децата си. Трябва да са над триста.

— Не сте ли били още там?

— Не. Нов съм. Сега вдясно ли?

— Да. Но вече мога и пеш… Да не ви задържам. Вие трябва да отидете в интерната.

— Аз имам време. Вие нямате.

Завивам вдясно. Улицата е ужасна. Дупки, вади и камъни. Есенните цветя край пътя са прашни и повехнали.

— Защо правите това за мен след глупостта, която казах?

— Не знам — отговарям аз.

Това също е лъжа.