Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (29)

5.

— Трябва да се върнеш във вилата.

— Не искам.

— Тогава иди в трапезарията.

— Сега не мога да ям нищо.

И аз не бих могъл.

— Ще ни търсят.

— Няма да ни намерят.

— Но аз трябва да се прибирам.

— Още четвърт час — казва тя, не, моли се, с такива кучешки очи, че на човек може да му призлее. — И после ще бъда съвсем послушна. Тогава ще се върна и ще те оставя на мира. Петнадесет минути?

Аз кимам.

— Вече ти принадлежа…

Само това липсваше!

— Двамата си принадлежим…

Не. Не. Не!

— … и ще ти кажа какво става с мен.

— Какво ще рече това: какво става с теб?

— Аз съм такава… ако ти не беше дошъл и не ме беше спасил… — Това каза тя! Тази дума! А сега аз я пиша. Още един път — „спасил“! — … щях да отида в лудницата. Може ли да си сложа главата на гърдите ти?

— Разбира се.

Тя го прави и аз галя смешно тупираната й коса, сега с такъв вид, сякаш се е била с някоя съперница, а тя говори като насън, докато също ме гали:

— Аз съм на осемнадесет. А ти?

— На двадесет и една.

— Живеехме в Бреслау^[1]. Баща ми беше физик. През 1946 руснаците го арестуваха. Него като учен, а нас за компания. Баща ми трябваше да работи за тях. Закараха ни в Новосибирск. Там работеше баща ми. В един гигантски институт. Имаше много други немски изследователи. Дадоха ни малка приятна къщичка извън града.

— Тогава ти си била на четири години.

— Да. И се започна още в детската градина. Руснаците бяха внимателни с баща ми и моята майка, възрастните руснаци се отнасяха много мило с мен. Всички! Носеха ни храна. На мен ми носеха кукли и играчки. По празниците бяхме заедно със съседите.

— И кой не се отнасяше мило с теб?

— Децата. Казах ти, започна се още в детската градина и след това, когато тръгнах на училище, стана съвсем зле. Въпреки че говорех съвсем свободно руски! Немски можехме да говорим само вкъщи. Баща ми го взеха за десет години. Значи аз трябваше осем години да ходя на училище. Казвам ти, беше ад.