Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (160)

14.

Край на училището.

В нашия клас никой не повтаря. Лицето на Джералдин е съвсем безизразно, когато шефът й връчва свидетелството. Къде е Порчето? Кога ще бъде продадена къщичката? Откога е женен доктор Хаберле?

Да, но той се е заклел…

Шефът ни пожелава на всички весела ваканция.

— Починете си. Върнете се здрави. Които трябва да останат тук, също ще прекарат добре. Ще плуваме, ще правим излети и ще ядете каквото си пожелаете…

Чудесен човек, имам предвид шефа. И той си няма никого, при когото да отиде. В салона на училищната сграда чувам отново разговорите, които се чуват от месеци в „Квеленхоф“, в басейна до „А“, навсякъде.

— Какво ще правиш през ваканцията?

Мнозина са горди и развълнувани и казват истината.

— Родителите ми ще ме вземат, отиваме в Испания.

Или в Египет. В Англия. В Швейцария. На Ривиерата. В Шварцвалд.

Много са горди и тъжни и лъжат.

— Ще пътешестваме с баща ми в Индия — казва Сантаяна.

Всички знаем, че тя ще остане в интерната и дори няма да види баща си.

— Аз ще се сгодя — казва Клариса.

Клариса е на седемнадесет години. И тя ще остане в интерната. Родителите й са мъртви. Тя има настойник. Тя е съвсем сама.

— Родителите ми ще се оженят отново. И аз ще отида на сватбеното пътешествие. — Елфи, дванайсетгодишна. Баща й действително ще се жени отново през лятото. Но не за майката на Елфи. Елфи ще остане в интерната. Майка й не може да я понася.

Така лъжат мнозина и всички знаят, че те лъжат. Но не го казват. Понякога децата са по-милостиви от възрастните…

Ханзи:

— Аз говорих с шефа и оставам тук. Ако дъртият дойде, шефът ще го изхвърли.

Джералдин:

— Ще летя до Кейп Канаверал при баща ми. Още не знам дали ще се върна. — Поглежда ме. — Не мисля.

Али:

— Аз поканих Джузепе. Ще отлетим за Африка.

Томас:

— Трябва да отида в Париж. Мамка му.

Рашид:

— Тази година ще остана тук. Вуйчо ще дойде да ме посети. Но догодина, когато в Персия…

Волфганг:

— При моите родители в Ерланген. Ще се радвам, когато осемте седмици минат. Те са мили хорица. Но тъпи!

Сензацията прави Ноа.

— Заминавам с Чикита за Израел. Нейният баща и шефът са съгласни. В Израел имам още роднини. Искаме на първо време да разгледаме страната.

Чикита стои до него и сияе, когато Ноа казва това.

Още веднъж съм поканен при Манфред Лорд. Ясно! Аз ще летя за Люксембург, за да посетя майка си, нали? Господин Лорд отново има хубава стара книга за баща ми. Съжалява, че няма да можем да се виждаме два месеца.

При този разговор Верена седи между нас. Тя не ме гледа.

— Трябва да ви изкажа благодарността си, Оливер.

— За какво?

— Че се държахте така почтено и никога не се срещнахте с жена ми, без и аз да присъствам.

— То се разбира от само себе си.

— Във всеки случай ви благодаря. Това момиче повече не се появи. Всички бихме искали да не предизвикваме клюки, нали, скъпа?

— Разбира се, Манфред.

— Колко жалко, че трябва да посетите майка си. Щях да ви поканя на Елба. Ние имаме там една къщичка. Аз трябва често да пътувам, вие бихте могли да правите компания на жена ми. На Елба няма хора като тук, които лъжат и клеветят.

— С удоволствие щях да дойда, господин Лорд, но наистина трябва да посетя майка си.

— Вие сте добър син. Аз наистина ви обикнах, Оливер. И ти също, нали, Верена?

— Да, наистина е симпатично момче.

— Какво има, Лео?

— Нося лед за уискито, господине, пардон моля.

— Благодаря, Лео. Нали знаете ягуара на господин Мансфелд?

— Белия, малкия, да. Нещо случило ли се е? Злополука?

— Не. Бащата на господин Мансфелд му е взел колата. Не смятам, че това е правилно от негова страна, Оливер.

Какво става тук? Какво го засяга Лео? Защо господин Лорд му го разказва?

— Ако мога да си позволя да изкажа мнение, пардон моля, и аз го намирам несправедливо.

Ти, мръсна твар!

— Аз ще пиша на баща ви, Оливер. Вие ще му занесете писмото.

Възможно ли е той и Лео заедно… Не, не мога да си го представя.

Може ли човек да си го представи?