Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (124)

5.

Към един часа започва шоуто. Черни, кафяви и бели момичета се събличат. Събличат се взаимно. Едно русо момиче съблича едно черно. Русата е с къса черна мушама. Тя е страхотно нежна с черното момиче. Целувки. Прегръдки. Когато черната остава съвсем гола, съблича русата и тя също остава съвсем гола. Прегръщат се. Светлините изгаснат.

Това представление възбужда всички мъже, А и всички жени. Само една не — леля Лизи. За нея удоволствието е следващият номер. Сцена от харем, но на обратно. Едно голо момиче преследва по сцената три полуголи красиви момчета. Момичето държи в ръка дълъг камшик и плющи непрекъснато с него — на косъм от телата им с добре развити мускули. Лизи пие чаша след чаша. Тя става неспокойна. Устните й се движат. Ноздрите й се свиват нервно. Казва нещо на моя старец. Кима на келнера. Онзи се разбързва. Двамата изчакват края на номера и си тръгват. Вече си бяха взели дрехите от гардероба.

Лизи сега е очевидно пияна. Двамата минават непосредствено до мен. Аз се навеждам и казвам:

— Честит празник!

Но те не ме чуват. Не ме поглеждат. Моят старец раздава по пътя си банкноти. Келнерите се гънат.

Една певица застава пред микрофона. След първите няколко такта на оркестъра вече знам какво ни чака и викам:

— Сметката!

— Веднага, господине.

Жената на бара е много заета. Оставям парите и си тръгвам. Въпреки всичко не успявам да се измъкна достатъчно бързо и чувам първите думи на песента. „Любовта е само дума…“

На улицата виждам мерцедеса на баща ми да отпрашва. Шофира леля Лизи. Той седи до нея. По-точно казано, полегнал е на рамото й. Леля Лизи кара бързо. Аз имам само едно желание. Да забравя! Да спя. Прибирам се с такси.

В хотела вземам четири хапчета за сън. Когато се събуждам, е 12:00 часа на 25 декември.

Оставам до 8 януари. Посещавам майка си всеки ден, баща си — нито веднъж. С майка ми храним всеки ден враната, котките, сърничката и зайчетата. Понякога се качвам с нея в хубавата й стая. (Когато доктор Валинг е зает.) Или я посещавам преди обяд и гледаме как птиците кълват фъстъци. Идват и катерички. Те скачат от клоните на едно близко дърво.

С Верена рядко се чуваме по телефона. Тя очевидно не може да се обажда. Аз чакам всеки ден, а когато се обади, в повечето случаи връзката е толкова лоша, че нищо не се разбира. За новогодишната нощ взимам хапчета за сън още в ранните вечерни часове.

На 8 януари 1961 по обед отивам при баща ми да се сбогувам. Той ми дава една стара книга, ранно издание на „Князът“ на Николо Макиавели.

— За моя приятел Лорд. И най-сърдечни поздрави.

— Да, татко.

Лизи стои в хола.

— Пожелавам ти всичко добро.

— И аз на теб.

— Ти наистина ме мразиш, нали?

— От все сърце.

— Тогава искам да ти кажа истината. И аз те мразя, Оливер. И аз те мразя.

— Видя ли — казвам аз, — защо не си го призна още от самото начало?

Теди Бенке вече е зад волана на мерцедеса, за да ме закара до летището. Моля го да спре пред клиниката. Майка ми наблюдава от стаята си птиците на балкона. Тя даже не забелязва, че се сбогуваме.

— Виж сладката червеношийка. Ще ми донесеш ли утре пак фъстъци?

— Ще помоля Теди да ти донесе, мамо.

— Защо Теди?

— Аз летя обратно за Германия.

— А, така ли? Разбира се. Но не притеснявай Теди. Аз ще помоля доктор Валинг…

8 януари 1961 е хубав ден — ясен, студен, звънтящоледен. Летим в слънчевата светлина над заснежената земя. Изваждам Макиавели, прелиствам страница по страница и опипвам всяка. Записвам всички букви, боднати с игла.

Много са. По време на полета не успявам да извадя всичките. Както и да е. Господин Лорд се връща от Сен Морис след около седмица. Този път искам да разбера цялото послание. Кацаме, моля Теди да носи редовно фъстъци на майка ми в клиниката и му давам пари.

— Ще изпълня всичко точно, господин Оливер. Много ужасно ли беше за вас?

— Ужасно ли? — питам аз. — Прекарах си чудесно.

Теди Бенке ме гледа мълчаливо.

— Какво има, Теди?

— Уф — казва той, — много лайнян свят.

— Защо така? Това е най-добрият от всички светове.

— Жал ми е за вас.

— Глупости! Сбогом, Теди, миличък.

— Всичко добро, господин Оливер.

Той забързва към бюрото на въздушния контрол, а аз пак към паспортното и митницата и се оставям да ме пребъркат както винаги. Този път не ме проверява господин Копенхофер, а друг служител, и съм в една кабина, в която никога досега не съм бил.

Часът е пет. Майка ми храни животинките си.

Какво ли прави Верена?

Ще се върне едва след още шест дни. След още шест дни.

— Искам бутилка коняк — казвам на продавачката в магазина на летището.