Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (81)

13

Фридрих Зюдхаус сякаш всеки момент ще се взриви. Мърмори си нещо под носа. Не мога да разбера какво казва.

Денят е хубав. Синьо небе. Ясно време. Няма вятър. Вървим към крематориума. Бараки. Тук са страдали хиляди и хиляди. Хиляди са били осакатявани, измъчвани, малтретирани. Тук хиляди са били убивани. Крематориумът. Тук хиляди и хиляди са били изгаряни. На половин час път от Мюнхен. Обзема ме ужас.

Чуваме грак на врани. Внезапно осъзнавам, че стоя пред една барака, на входа й пише: ГОСТИЛНИЦА.

— Тук има гостилница? — питам аз.

— Две гостилници — отговаря дърводелецът. — Хората, които живеят в бараките, вечер пият тук бира. По-рано фирмата беше: „ГОСТИЛНИЦА ПРИ КРЕМАТОРИУМА“.

— Не е вярно — казва Волфганг и аз виждам в очите му сълзи. — Не може да е вярно.

— Напротив — казва спокойно дърводелецът. — Гостилничарят трябваше да замаже последните две думи, защото от Бамберг няколко души протестираха. Той нямаше нищо лошо предвид, искаше само да му върви бирата. Между другото това беше дезинфекционното.

— Кое?

— Ми гостилницата.

— Да продължим — казва доктор Фрай и куцукайки ни повежда заедно с куцукащия дърводелец.

Деца играят с топки, пумпали и обръчи. Някои карат велосипедчета. От покривите на бараките стърчат телевизионни антени. Но това, че в лагера цари благосъстояние, не може да ме успокои. Изпълва ме ужасна пустота. А за половин час човек може да е в Мюнхен…

— Сега ще ви покажа музея — казва куцащият дърводелец. — Той е в крематориума.

В крематориума има маси с разпилени по тях картички и брошури. Следват няколко витрини е ужасяващи спомени за този ад. В ъгъла е поставен дървен станок.

— Това е една от така наречените кози — обяснява дърводелецът. — На нея връзваха здраво затворниците и ги бичуваха.

Волфганг така се разплаква, че хълца. Валтер се опитва да го успокои:

— Стига, Волфганг… Стига де! Всички ни гледат.

— Нека гледат… нека…

— Ама защо? Било е толкова отдавна!

Толкова отдавна!

— Това е книга за посетителите. — Дърводелецът сочи към катедрата.

Искам да повдигна книгата, която лежи разтворена, но не успявам.

— Завинтихме я — обяснява той, — защото една ни откраднаха. Почакайте, ще донеса още няколко. — Излиза и веднага се връща с няколко сиви книги.

— Колко посетители идват? — пита доктор Фрай.

— Около половин милион годишно, но нали ви казах, много повече чужденци, отколкото немци.

Ние разглеждаме книгите. Доколкото мога да разбера, тук са вписвали впечатленията си американци, испанци, холандци, китайци, японци, израелци, араби, персийци, белгийци, турци и гърци, най-вече англичани и французи и, разбира се, немци.

Волфганг стои до прозореца. Той е обърнал гръб на всички ни, но от потреперването на раменете му е ясно, че плаче. Не иска да разберем, но се разбира.

От прозореца, пред който стои, в прозрачния въздух на този есенен ден се разкрива панорамата на Алпите от Алгой чак до Берхтесгаден.

Не вярвам Волфганг да я забелязва.

Изведнъж започвам да мисля за шефа. Той по същия начин стоеше на прозореца на кабинета си с гръб към мен, когато казваше: „Ако Джералдин не оздравее, вината е моя, единствено моя!“

Това, разбира се, е тъпо.

Тъпо е и ако сега Волфганг си мисли, че той е виновен за това, което се е случило тук, само заради мизерника, който му е баща.

Може ли да му се противоречи?

Сигурно е безсмислено. Когато се опитах да противореча на шефа, той ме отпрати.

Шефът и Волфганг — невинни, те се чувстват виновни за нещо, за което са виновни други.

Де да беше сега тук Ноа! Той щеше да каже нещо успокоително. На мен не ми идва на ум нищо утешително, нищо умно. Взимам си бележника и преписвам някои от записките. Имената и адресите отдолу пропускам, защото не познавам хората, които са ги писали, а и не знам дали биха искали да ги цитирам. Но това, което преписах, е вярно до последната дума. „Такова нещо да извършат хора — това вече е прекалено!“

„Срам за милионите немци, които са позволили тези престъпления без протест!“

„Бедна, измъчена родино! Сега те обичаме още повече!“

„Никога вече!“

„Смятам, че тези съоръжения трябва да бъдат най-сетне премахнати.“

„Позор, на такова място да има ресторанти!“

„Това, което се е случило тук, е лошо, но не значи, че трябва винаги да се напомня. Все някога човек трябва да се освободи от миналото. А и трябва паралелно да се изгради музей паметник за руските лагери.“

„Не правете нас, новото поколение, отговорни за това. Достатъчно е нещастието, което изтърпяха нашите бащи.“

„Вчера в кръчмата един германец ми каза какво мисли за Дахау: «В концлагера няма какво да се види. Какви ли не истории се разправят, но това не е вярно.» Ако го видя днес, бих го убил.“

Под това някой друг е написал:

„По-печално от разглеждането на музея е да се чете тази книга — музеят е минало, книгата е актуална.“

— Мога ли да ви помоля да ме последвате към пещите за изгаряне — казва дърводелецът.

Всички го следваме мълчаливи. Никой не говори. Влизаме в голямо помещение и заставаме пред пещите. Те са много и пред всички са поставени венци…