Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (132)

13.

На улицата трябва да спра за момент, но не от самосъжаление, а защото ми е жал за Джералдин. Кой и за какво си отмъщава на нея? Какво е сторила тя? Повечето кучета са по-добре от повечето хора.

Вали сняг. Под седалката на колата ми е шишето с коняк. Отпивам глътка. Още една. На втората имам чувството, че ще повърна. Това е страхът. На втората глътка мислех за Верена. Тя се връща вдругиден. Сега Лео и Джералдин са срещу нас. И ако малкият Ханзи веднъж ми се разсърди и каже на Джералдин една-единствена дума… Една-единствена дума: Лорд.

Още една глътка.

Какво мога да направя? Нямам пари. Имам дългове. Майка ми скоро ще влезе в лудница. На баща си не мога да разчитам. Матурата ще си взема едва след година. Не мога да изхранвам Верена и Евелин. Ако Джералдин открие истината, достопочтеният господин Лорд ще захвърли Верена отново в нищетата, от която е дошла.

На кого мога да се доверя, кого да помоля за съвет? Никой човек. Имам два листа. На тях са записани буквите, които баща ми и господин Лорд са дупчили в две книги. Ако аз (става все по-лошо!), за да защитя Верена, изнудя с този лист мъжа й? Баща си не мога да изнудя. А господин Лорд? „Къде е книгата, ще ме попита той. Идете в полицията и разкажете тази безумна история, скъпи приятелю.“

Къде е книгата?

Момент. Книгите са две! „Дибук“ е в библиотеката на баща ми в Ехтернах, ако все още е там, а не е вече изгорена. Но Макиавели е още в мен. Той е в пътната ми чанта. И господин Лорд ще се завърне след два дни. Ноа има много добър фотоапарат. С него мога да преснимам страниците. Положително ще може да се снима така, че да се виждат дупките. Тогава при необходимост ще е възможно да се обърне внимание на господин Лорд, че притежавам страниците.

Това е методът на Лео.

Следователно аз не съм по-добър от него. Защото, кой знае, може би и господин Лео обича някоя жена, която трябва да защитава! И вероятно той наистина копнее за малко ресторантче. Докъде ще я докараме, ако за всяка подлост намираме извинение и прощаваме всичко? Може ли човек, трябва ли да прощава всичко? Не е ли любовта все пак само дума? От друга страна, политиката благородна работа ли е? Военното дело? Бизнесът? Бизнесът, който упражнява баща ми? Този на леля Лизи?

Стоп! Така не бива. Иначе човек ще се побърка.

Трябва да има морал. Което те въздига, е добро, което те принизява, е зло.

Аз съм на магистралата, насреща ми летят снежинки и непрекъснато ми се върти мисълта за безумните очи на Джералдин, с които ме гледаше, докато напусках стаята. Същия поглед имаше и тогава, през онзи топъл ден, в малката падина. Може ли омразата да е и сладострастие?

Наскоро в часа по английски четохме следните стихове от поета Джон Драйдън:

„Кръгът се стеснява. С усет на дебнещ чакал

ловец и смърт се сближават в търпелив ритуал…“

Отбивката Обер — Росбах. Една жена стои сред снежната виелица. Тя маха с ръка. Явно иска да се качи. Защо не? Може би това ще е последното ми почтено деяние, което засега предстои да извърша.