Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (30)

6

14:25.

Верена. Верена. Верена.

— Децата не говореха с мен. Защото съм била немкиня…

— Аха.

— Немкиня. Разбираш ли? Ние нападнахме страната им и много от тях загубиха бащи и братя. Защото бяха убити във войната, в голямата война на Хитлер. И те си отмъщаваха.

— На теб?

— На мен, да. Биеха ме. Всеки ден. Понякога толкова зле, че трябваше да идва лекар.

— Чудовищно.

— Накрая родителите ми ме спряха от училище. През 1956 срокът на баща ми изтече. И ние се преместихме в Западен Берлин. Баща ми работеше в института „Макс Планк“. Но мен продължиха да ме бият. Немските деца.

— Защо?

— Много ясно! Баща ми беше работил десет години за Съюза. И така им говорят на децата у дома. Някой баща казва на сина си: „Този човек е изменник, той е помагал на Съветския съюз, може би е комунист. Във всеки случай е предател.“ На следния ден момчето разказва това в училището. И се почва. Наричаха ме „предателска свиня“. Тук ме наричат…

— Да, знам как.

— Но това не е толкова зле.

— Клетата Джералдин — казвам аз. При това го казвам съвсем искрено.

— Ах, знаеш ли, тогава вече бях голяма. И силна. Отвръщах на ударите, хапех, хвърлях камъни. И когато ставаше много лошо и цяла хайка се втурваше отгоре ми, аз имах един чудесен номер, с който да се защитя.

— Какъв номер?

— Крещях на руски. С всичка сила. На руски! Каквото ми идваше наум. Понякога дори стихове. Все едно. Когато крещях на руски, се плашеха. Всички! Винаги! Тогава се дръпваха и ме оставяха на мира. — Тя повдигна глава и се усмихна: — Страхотен номер, нали?

— Страхотен. И какво?

Лицето й помръква. Свежда глава на коленете ми.

— Баща ми е голям учен, разбираш ли? В Сибир например той откри нещо, което руснаците слагаха в реактивните си самолети. В най-бързите…

— Какво е то?

— Не знам точно. В такова гигантско нещо, дето лети с безумна скорост, пилотът не може непрекъснато да наблюдава всички уреди. Това е извън човешките възможности. Тогава баща ми вгради нещо електронно, което контролира всички важни уреди. Например петдесет опасни позиции. Ако в някоя от тези точки нещо не е в ред, тогава се включва микрофон и казва на пилота: „Внимание, еди-кое си не функционира.“

— Феноменално — казвам аз. И наистина го мисля.

— Но най-феноменалното е, че баща ми е направил петдесетте предупреждения да се изговарят от женски глас. От женски глас! Това най ми харесва. Защото пилотът говори по радиовръзката само с мъже. Значи щом чуе женския глас, веднага разбира: опасност! Не може да не обърне внимание на този глас!

Аз казвам:

— А аз мога да доразкажа историята ти до края.

— Така ли?

— Да. Американците правят фантастично предложение на баща ти и сега той работи в Кейп Канаверал или някъде там, и през лятото можеш да посещаваш вашите там. Така ли е?

Тя откъсва една тревичка, дъвче я и казва тихо:

— Отчасти. Разбира се, американците поканиха баща ми. Всички трябваше да заминем там. Но баща ми замина сам.

— Защо?

— Майка ми поиска развод. Тя твърдеше, че не може да продължава да живее с човек, който от година на година съдейства да се създават все по-ужасни оръжия за масово унищожение.

— И това е позиция — казвам аз.

14:30. Верена. Верена. Верена.

— Но тя излъга. Всички лъжат. Майка ми се разведе, защото се запозна в Берлин с един много богат търговец на текстил. Баща ми не знаеше. И досега не го знае. Аз ги проследих двамата — майка ми и любовника й.

— Защо не каза на баща си?

— А защо да му казвам? Винаги съм предпочитала майка си. Баща ми го знаеше. Затова при развода се съгласи да остана при майка.

— Е, всичко е станало чудесно.

— Чудесно! Баща ми едва замина и майка ми се омъжи повторно и ме натика в интерната.

— Защо?

— Доведеният ми баща не може да ме понася. Щом се видим, избухват кавги. Много рядко можех да ходя в Берлин. Майка ми трепери при всяко мое отиване при тях. Баща ми обаче е щастлив, че съм в Германия. През голямата ваканция заминавам при него. Той наистина работи в Кейп Канаверал. Сега прави ракети.

— Разбирам.

И я поглеждам. Тя шепне:

— Петнадесетте минути минаха, нали?

— Да.

— Тръгвам. Няма да плача. Няма да те задържам. Няма да ти създавам проблеми, заклевам ти се. Никога няма да ти създавам проблеми.

— Добре — казвам аз. И двамата ставаме. — Добре, Джералдин. Чакай да ти оправя косата. — Тя се притиска до мен и целува ръцете ми. — Трябва да се поспретнеш, преди да се върнеш при другите, иначе всеки ще разбере какво е станало.