Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (206)

11.

Верена написва писмо на Оливер Мансфелд. Тя отново си припомня престоя на Елба, спомня си бара в Мариана Марина, спомня си Порто Адзуро, зелените вълни на морето, където е прегръщала Оливер, не забравя да потвърди, че той е бил голямата любов на нейния живот. Тя никога няма да го забрави; той трябва да се опита да й прости, моли Верена Лорд.

„Ти, моя душа, пише тя. Ти, мое дихание…“

Писмото започва с думите: „Оливер, мой любими Оливер!“

Въпреки че тези и други доказателства за нейното увлечение се съдържат в писмото й, по наложителни причини Верена Лорд не може все пак да избегне недвусмисленото обяснение. Тук тя е съвсем ясна. Тя пише, че трябва да мисли за детето си. Тя се страхува от бедността и от разликата в годините. Някой по-възрастен от Оливер Мансфелд би се възхитил от тази откровеност най-вече защото женската искреност се среща изключително рядко.

Верена Лорд показва и друга силна страна от характера си. Тя е решена след завръщането на Оливер да се срещне с него в старата кула и лично да му връчи писмото.

На 7 януари 1962 година Оливер Мансфелд, завърнал се от Люксембург, се обажда на Верена от „Синия бар“ на летището във Франкфурт, докато малкият му персийски приятел докарва колата. Това става в 15:35 часа. Верена храбро уговаря среща с любовника си след един час.

Когато Оливер потегля, небето е черно, времето е съвсем тихо, но скоро се очаква голям снеговалеж.

Оливер Мансфелд, който докарва с колата във Фридхайм принц Рашид Джамал Ед-Дин Руни Бендер Шахпур Исфахани — много спешно, както казва по-късно при разпита принцът, — го сваля пред вилата на малките момчета, така наречения „Квеленхоф“, и продължава по-нататък по тесен горски път, който води до старата стражева кула. На неколкостотин метра от нея той паркира ягуара в гъстите храсти.

Когато стига до кулата, намира Верена Лорд там. Той я прегръща и целува, прави му впечатление нейната странна студенина.

— Какво ти става?

— Нищо — отговаря Верена Лорд.

— Не е вярно. Нещо става. Ти си различна. Съвсем различна от по-рано.

— Различна ли съм?

— Да. Така е. И къде е Асад? Къде е Евелин?

— У дома.

— Случило ли се е нещо?

— Да.

Оливер Мансфелд свива очи.

— Какво? Преди да излетя всичко беше ясно.

— Сега вече не е — отговаря Верена Лорд. — Написах ти писмо.

— Писмо?

— Да.

— Защо?

— Между нас всичко е свършено.

— Верена!

— Прочети писмото и ще разбереш.

— Какво трябва да разбирам? Нали бяхме единодушни, напълно единодушни…

— Всичко вече е съвсем различно, Оливер, съвсем различно. — Верена Лорд се разплаква. Сълзите се стичат по негримираното й лице. — Съжалявам… Много съм нещастна…

— Верена… Верена! Ние се обичаме!

— Това не е достатъчно, любими. Прочети писмото. Аз… не мога така. Отивам си. Няма да се видим повече.

— Ти си полудяла!

— Не, клети малък Оливер. Аз съм си съвсем нормална.

— Но не можеш…

— Трябва. Имам дете. Нужна ми е сигурност.

— Но аз мога да ви дам сигурност, на теб и на твоето дете!

— Не можеш. Остави ме да си ида! Не искам да присъствам, когато ще четеш писмото.

— Защо?

— Това е най-ужасното писмо, което съм писала през живота си!

— Остани при мен.

— Не.

— Ти си страхлива.

— Да — извиква Верена Лорд по витата стълба на кулата, — да, такава съм. Страхлива! Страхлива! Страхлива!

Оливер Мансфелд остава неподвижен. След малко сяда на един сандък, до който има дълго въже, и отваря писмото. Смрачило се е още повече, но въпреки това от кулата се вижда надалеч. Може да се види рекичката Нида, която се промъква надолу по долината между обраслите си с тръстика брегове през полета и пасища, плодородна орна земя, между храсталаци и сребристи елшаци; големият Фелдберг с неговия тъмен, широк горист гръб; тройно нагънатият Винтерщайн; на изток Птичата планина и масива на Хоенродскопф; малки и още по-малки села, замъци, чифлици и влакове, които се губят в здрачината с меланхолично просвирване.

Оливер Мансфелд не вижда нищо.

Той седи на стария сандък сред вехториите на кулата, стиснал в ръка писмото, което току-що е прочел. Толкова е унесен, че дори не чува стъпките на Манфред Лорд, който от два часа се е крил в една ниша на кулата. Чул е разговора между жена си и Оливер Мансфелд. Изчакал е търпеливо. Повече няма да чака. Приближава се изотзад, сграбчва Оливер за раменете и го вдига.

— Какво… какво…

Едва изговорил със задавен глас тези две думи, Оливер отнася първия удар в лицето. Следва и втори. Оливер полита срещу стената. Лорд се хвърля след него, той удря младежа с тежкия си бастун където му падне. Оливер започва да кърви. Лорд продължава да удря. Оливер не отвръща на ударите. Лорд започва да го рита. Не продумва нито дума. Лицето му е разкривено от омраза.

След няколко минути Оливер се строполява върху мръсния под. От раните му тече кръв по дъските. Той стене.