Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (48)

3.

… звънтеше пронизително от ужас:

— Аз съм една от чистачките… току-що влязох в кабинета на господин Яблонски, той седи… той седи на креслото до бюрото си… свлякъл се е… с глава на плота… Прострелян е в слепоочието… всичко е в кръв… Някой го е застрелял… Елате… елате бързо!

Екипът от „Убийства“ идва бързо. След четвърт час. Шефът е инспектор Харденберг. Неговите хора се хващат на работа. Петдесет и шест годишният търговски управител е намерил смъртта си от куршум с пистолет калибър 7.65. Куршумът е проникнал през дясното слепоочие и на изхода през лявото слепоочие е раздробил черепа. Куршумът е намерен, пистолетът — не. Полицейският лекар обяснява:

— Точно мога да кажа след аутопсията. Но едно е сигурно — мъртъв е отдавна.

— Повече от двадесет и четири часа? — пита инспектор Харденберг.

— Най-малко от тридесет и шест — отговаря лекарят.

От това следва, че смъртта е настъпила събота следобед. Знаеше се, че Яблонски, въпреки че беше щастлив съпруг и баща на две деца, често идваше да работи в съботните следобеди и понякога дори и неделите в гигантските безлюдни заводи. През почивните дни тази седмица семейството му беше заминало за Вупертал. (Това обяснява защо жена му не беше съобщила за неговото изчезване.)

Инспектор Харденберг и неговите хора намират бюрото на търговския управител опустошено, съдържанието на чекмеджетата отчасти е изгорено на пода, отчасти пръснато по всички ъгли на стаята, вратата на тежката бронирана каса зее отворена.

Много добре си спомням как баща ми беше уведомен по телефона. Вече бях станал за училище.

Тогава бях тринадесетгодишен, слаб ученик, тромаво момче с непохватни движения, което се плашеше от другите момчета, срамуваше се от момичетата и обичаше да прекарва времето си само. Баща ми беше висок, едър мъж с червендалесто лице на любител на вино и брутални маниери на голям бизнесмен. През 1952 той стана собственик на едни от най-големите заводи в Германия, първоначално за радиоапарати, а после и за телевизори. Беше милионер. В хола на претъпканата ни със скъпи вещи вила в парка Бетовен, висеше един Рубенс, който баща ми беше купил на търг за 600 000 германски марки, във всекидневната имахме две творби на Шагал (250 000 ДМ), в библиотеката един Пикасо (300 000 ДМ). Притежавахме три автомобила и един самолет с все пилота, човек на име Теди Бенке, който през войната е летял с бомбардировач. Обичах Теди и мисля, че и той ме обичаше.

Баща ми беше електротехник по професия. През 1937 се запознава с майка ми. През 1938 се оженват. 1939 се раждам аз. Казват, че за всички деца майките им са хубави. За мен не беше така. Аз обичам майка си, много ми е жал за нея, но никога не съм я намирал хубава, никога. Тя не е хубава. Беше мършава, кокалеста, чертите й винаги някак размити, фигурата й беше лоша. Косата й беше руса, но без блясък. Лесно плачеше и то доста често. Никога не се научи да се облича елегантно — дори когато вече притежаваше милиони.

Баща ми беше научил занаята във фабриката за радиоапарати, която принадлежеше на родителите на майка ми. Само заради тази фабрика се беше оженил за майка ми, убеден съм. Надявал се е един ден да оглави малкото, но добре развиващо се предприятие.

Обаче войната му объркала сметките. През 1940 го вземат войник и той остава на фронта до 1945. През 1945 родителите на майка ми бяха мъртви (загинали в една бомбардировка), малката фабрика — полуразрушена и за нас беше голяма радост, когато американците пуснаха баща ми от плен и го видяхме отново. Тогава бях шестгодишен. Нямахме нито грош. Единственото, което още съществуваше, беше полуразрушената фабрика, собственост на майка ми.

Още в края на 1946 баща ми започна работа в тази развалина. Имаше двама души, които му помагаха, две жени — моята майка и госпожица Лизи Щалман. Тази госпожица Щалман беше във всяко отношение пълна противоположност на майка ми. Беше хубава. И много по-млада. Дори и в мизерното следвоенно време тя беше винаги елегантно облечена. Справяше се с всяко положение. Баща ми я доведе един ден и даде съвсем кратко обяснение:

— Госпожица Щалман е стара моя приятелка, случайно я срещнах отново. Предлагам всички да си говорим на ти, защото ние сме колеги, нали? Ти, Оливер, ще я наричаш леля Лизи.

— Да, татко — отговорих аз.

„Заводи Мансфелд“ — това помпозно име даде баща ми на смешната руина, някога принадлежала на родителите на моята майка — бяха вписани през 1946 в търговските регистри на Франкфурт като дружество с ограничена отговорност. Собственици с равни части бяха майка ми и баща ми. Основния капитал от 500 000 райхсмарки, без който не можеше да се започне, отпусна на баща ми срещу полици един франкфуртски банкер. Този банкер се казваше Манфред Лорд…