Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (64)

19

Верена носи черна вечерна рокля без презрамки, много тясна, отстрани с преметнат ешарп. Носи скъпи бижута: колие с брилянти, брилянтна гривна, обици с брилянти и роза от брилянти на роклята. Доста е гримирана. Когато с Манфред Лорд влизаме в салона, където е сложена масата, за миг лицето й пламва. След това тя тръгва към мен с коктейл в ръка.

— Господин Мансфелд, ето ви и вас най-после. Позволете да ви запозная с господин Енрико Сабатини.

Пред мен се изправя италианският хубавец от летището. Носи тъмносин смокинг и фльонга като връзка за обувки. Изглежда нервен. Покланяме се един на друг.

— Радвам се, господин Мансфелд, да се запозная с вас — казва той с италианския си акцент. Лявата му ръка се отваря и затваря, в дясната държи чаша.

— Представи си — казва Манфред Лорд, — Оливер обича същите цветя като теб, съкровище. — И пак се усмихва, докато аз подавам на Верена червените карамфили и й целувам ръка. („Диорисимо“. Да се надяваме, че ще издържа докрай тази вечер.)

— Вие сте луд, господин Мансфелд. Толкова голям букет!

— Приятно ми е да подарявам цветя.

— Чуваш ли, Верена, той обича да подарява цветя. — Този Манфред Лорд! Той натиска копчето на един звънец. Веднага се появява господин Лео. — Ваза за цветята, моля.

— Веднага, уважаеми господине.

— Какво ще пиете, Оливер? — Домакинът се отправя към бара, оборудван в антикварен шкаф. Салонът е обзаведен в старинен стил. Дебели килими. Тъмни мебели. Гигантски гоблен. — Коктейл? Уиски?

— Уиски, моля.

Той налива. С любов. Грижовно. Както аптекар приготвя лекарство.

— С лед?

— Да, моля.

— Вода или сода?

— Сода.

— Кажете докъде.

— Достатъчно.

Изпих бързо уискито и Лорд отново пълни чашата ми.

Стоим с питиетата си. Манфред Лорд води разговора. Май наистина се радва на тази вечер.

— Нека пием за това — казва той, — че Верена намери нашия, не, бих казал, моя Оливер. Вие двамата знаете колко често мисля за него… Малкият Оливер! Сега той е голям Оливер, истински мъж. Жените сигурно са луди по вас?

— Не. Защо?

— Е, та вие изглеждате великолепно! Не смяташ ли, Верена? А вие, Енрико?

— Той изглежда великолепно — казва Енрико.

Верена не казва нищо. Тя само ме поглежда.

Сега е ред да кажа нещо аз, и то бързо.

— Глупости — казвам, — нека пием за уважаемата госпожа. Тя изглежда великолепно. Аз… аз… — И ето, поглеждам към Верена и си мисля: „В състояние съм да издържа!“ — … никога не съм виждал по-хубава жена от вас, госпожо! — Вдигам чашата си. Всички пием. Енрико се задавя и кашля.

— Какъв чаровен млад мъж — казва Манфред Лорд, след като отпива. — Наистина, Верена, не мога да ти изразя благодарността си, че го откри.

— Защо всъщност стоим? — пита Верена.

Сядаме в стари грамадни кресла, наредени пред камината. В нея пращи буен огън.

Верена гледа пламъците. Енрико (той е с много шик остри обувки) гледа в мен. Манфред Лорд поглежда ту Енрико, ту мен и явно се забавлява. Не поглежда жена си. Потърква ръце и казва:

— Няма нищо по-уютно от огън в камината, нали, Оливер? Лесно ли намерихте пътя?

— Да. — Проклятие! Направих грешка!

— Браво! Повечето хора, които идват за първи път, се объркват. Наздраве на всички!

— Аз познавам добре околността, господин Лорд. Училището ни е съвсем близо до вашата къща.

— Разбира се — казва той и широко се усмихва, — не съобразих. Сега сте, така да се каже, наш съсед. Не е ли чудесно, Верена? Когато не съм тук и Оливер има време, можете заедно да се разхождате или да пиете чай в „Амбасадор“, или да играете тенис на нашия корт.

— Разполагам само с два свободни часа дневно, господин Лорд, и нямам време за игра на тенис. А и на нас ни е забранено да посещаваме „Амбасадор“.

С чашата в ръка, Манфред Лорд се обляга на фотьойла си.

— Не е ли безумно, скъпа? Той не може да посещава „Амбасадор“, не играе тенис, има само два свободни часа на ден! А Енрико играе тенис, може да посещава „Амбасадор“ и би имал време — но трябва да се върне в Рим. Горката ми женичка!

Манфред Лорд, мъжът на жената, която обичам, човекът, с когото тя спи.

В този момент влиза малката Евелин. Изглежда съвсем мъничка. Върху светлосинята пижама носи халатче и е с малки светлосини копринени пантофки.

— Преча ли? — пита тя любезно като възрастна.

— Не, никак, Евелин — казва Манфред Лорд.

— Аз не съм Евелин, тате.

— А кой си?

— Тази вечер съм господин Майер.

Верена ми обяснява тихо:

— Това е стара игра. На всеки няколко дни тя не е Евелин, а господин Майер, господин Шмид или господин Клингелбрьозел.

Мисля си, че тази вечер тя не е Евелин, а господин Майер, за да се преструва по-добре пред мен.

— С какво се занимавате, господин Майер? — пита Манфред Лорд.

— Финансист съм — отговаря Евелин.

— О, разбирам. И с какво мога да ви бъда полезен, господин Майер?

— Исках само да кажа лека нощ.

— Много мило от ваша страна, господин Майер. Заповядайте.

— Да, господине — отговаря Евелин.

С майка си разменят продължителна целувка и двете се прегръщат нежно. Лявата ръка на Евелин е стисната в юмрук.

— Лека нощ, приятни сънища.

— Да, мами.

След това малкото момиче отива при Манфред Лорд. Подава му ръка без целувка, и казва сериозно:

— Всичко хубаво, господин Лорд.

— И на вас, господин Майер. Утре ще се видим на борсата. Но не желаете ли да ме дарите с една целувка? — Лорд явно се забавлява.

— Напротив — шепне Евелин.

И пастрокът й получава целувка по бузата, въздушна, лека. За миг усмивката му помръква, после той шляпва Евелин.

Тя мълчаливо продължава и се покланя леко пред Енрико. Сега идва при мен. Нещото от лявата ръка сега държи в дясната.

— Това е господин Мансфелд, Евелин — казва Лорд.

Евелин ми се покланя и ми подава ръка.

— Лека нощ, господин Мансфелд — казва тя.

И след това тръгва, съвсем мъничка, със светлосините пантофки, към вратата и изчезва. Сега в дясната си ръка имам нещо от нейната ръчица. Нещо топло и меко.

Какво?

Прислужникът Лео се явява с ваза, в която са натопени моите червени карамфили.

— Къде да ги поставя, госпожо, пардон, моля?

— На масата пред камината.

— Няма ли да им е много топло там, скъпа? — пита Лорд меко.

— Карамфилите са толкова хубави. И бих искала да им се насладя след вечеря.

— Разбира се. Значи тук, Лео.

— Разбира се, господине.

Енрико Сабатини ме гледа убийствено. Прислужникът Лео ми се усмихва студено като риба, докато слага цветята на масата. Прислужникът Лео се изправя и казва:

— Масата е сервирана, госпожо.