Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (122)

3.

Имам два смокинга. По-хубавият виси в гардероба ми в „Квеленхоф“. По-старият е с дрехите, които винаги оставям в хотела в Люксембург. Тук пазят всичките ми неща. Обличам смокинга и отивам в бара. И тук вече има пияни и балони, и книжни змии, и празнуващи хора. Пия коняк. Кофти ми е.

Конякът ме пооправя. След три чаши се чувствам по-добре. Ехтернах не е голям град. Знам, че Лизи и баща ми винаги празнуват Коледа вън от къщи. Не е нужно да търся дълго. Те са в „Рикардо“. За този, който иска да наблюдава другите, ресторантът има голямо предимство: той е с малки сепарета, с червено кадифе. Има много посетители. Срещу голям бакшиш салонният управител ме слага на избрана от мен маса, от която мога виждам двамата. Те не ме виждат.

Идва сервитьорът. Поръчвам супа „специалитет на заведението“.

— Господин баща ви е тук — казва келнерът. — Желаете ли да…

— Не, не искам баща ми да научи за моето присъствие. — И му плащам съответния бакшиш.

— Разбрано, господине.

Посетих баща си в хубавата му къща веднага след като пристигнах вечерта на двадесети. Дадох му книгата от неговия приятел Лорд.

— „Дибук“! Този човек ми достави голяма радост. И аз непременно ще му подаря една книга. Ще я вземеш ли на връщане?

Останах половин час. Нямаше как да си тръгна по-бързо дори след като ми се обиди както винаги, когато заявих, че искам да отседна в „Еден“.

— Ти просто не ме обичаш. Никога не си ме обичал. Изобщо не се интересуваш от мен.

Тъй като го казва всеки път, не му отговарям.

После се появи леля Лизи. Тя ме прегърна и ме целуна по устата не както целуват лелите. Очевидно не може да целува по друг начин.

— Малкият Оливер! Какво говоря? Големият Оливер! Изглеждаш блестящо, блестящо! Каквото и да кажеш, знам, че ме мразиш.

Пак не отговарям нищо, защото го казва всеки път.

— Ти ме мразиш като чумава. Но за мен е без значение. И защо е без значение? Защото те обичам. Много, много те обичам…

А, по повод „блестящо“! Леличка изглежда бляскаво! Стройна, със страхотна фигура. Изискана. Секси. Предизвикателна. Преди косата й беше черна. Сега е боядисана в сребристо. Преди време беше червена и кестенява. Аз я мразя. Но откровено казано, за всеки мъж би било удоволствие да спи с тази жена. Тя въобще не се променя. На колко ли години е? Четиридесет? Майка ми е на петдесет и пет. А изглежда на осемдесет. Леличка спокойно може да мине за тридесет и пет годишна. Като нищо.

Докато поглъщам насила супата в „Рикардо“, внимателно наблюдавам Лизи. Прекрасно гримирана. Роклята й е явно скъпа — отпред затворена, отзад отворена до… така де. Бижута по ръцете, пръстите, ушите, в косата, на шията, навсякъде бижута. Мнозина мъже добиват хищен вид, щом я съзрат. Как се смее! Как жестикулира, докато говори, и при това бижутата й звънтят. Как блестят хубавите й очи! Как разиграва келнерите…

И за татенцето няма нужда да се тревожа. Той също не се е променил: огромен, дебел, червендалест, шумен. Чудесно настроение. Пие малко повече, отколкото трябва. И май постоянно. Под очите му виждам сини кръгове…

Няма да повярвате — баща ми носи пръстени. На дългите си космати пръсти. Брилянти. По два на всяка ръка. Лизи постоянно му говори нещо. Двамата имат добър апетит. Баща ми поглъща големи количества алкохол. Храни се несръчно. (Винаги е бил такъв.) Парче месо му пада от чинията. Лизи го укорява. На висок глас. Пискливо. Чувам я какво казва.

— Селяк — казва леличка на баща ми. — Не умееш дори да се храниш! С теб човек непрекъснато се срамува. Вземи салфетката! Сложи си я!

И след като той не го прави, прави го тя. Пред всички. Долавям колко доволен е от това. Целува й ръка. Толкова много възможности има да направиш хората щастливи.