Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (103)

11.

Мистър Стивънс, главният свидетел на обвинението срещу бандата, говорел толкова свободно немски, че можел да мине за немски емигрант. Освен това говорел също толкова добре френски, италиански и испански. Във всяко едно отношение бил пълна противоположност на добродушния и ограничен Джак Колинс. Изглеждал блестящо, бил елегантен и знаел как да се държи с жените. Той успял да накара Верена да промени вижданията си върху любовта и мъжете.

Мистър Стивънс станал нейния „американски приятел“. В тази си роля той разбирал много по-добре как може да направи щастлива жената, отколкото несръчния и трогателен Джак, който загинал в Корея.

И мистър Стивънс заговорил за женитба.

Той й купувал дрехи, бижута, тя можела да кара шевролета му. Уредил да изчезнат определени документи, които тежко уличавали брата на Верена, преди процеса, така че дванадесет членове на бандата получили сурови наказания, докато Ото Вилфрид бил освободен.

Мистър Стивънс бил честен човек. Той казал: „Аз съм женен в Щатите. Вече съм подал документи за развод. Естествено, това ще продължи известно време.“

Продължило почти две години. Но Верена не била нещастна, защото мистър Стивънс я извеждал, глезел я. Тя била една от най-елегантните жени в града. Мистър Стивънс често казвал, че я обича, и също толкова често го доказвал. Във всеки случай Верена открила това, което смятала за любов, едва с него.

През втората година на тяхното запознанство Верена забременяла. Мистър Стивънс копнеел за деца („Искам деца от теб, скъпа, много деца.“)

Тъй като по това време според думите му разводът толкова бил напреднал, че се очаквало решение всеки момент, Верена изчаквала да го изненада с новината едва след развода.

Минал един месец. Минали три месеца. Четири месеца. Решението за развод се бавело.

Тогава Верена казала на мистър Стивънс, че очаква дете. Той се стреснал, ала тя го успокоила:

— Да се махне вече не може, но дори и още десет години да продължи твоят развод, аз винаги ще те обичам и винаги ще бъда щастлива с нашето дете. Ти също, нали?

— Аз? Разбира се, любима — отвърнал мистър Стивънс. — Разбира се!

На другия ден напуснал Франкфурт.

Верена мислела, че е изпратен по работа. Когато не се върнал цяла седмица, тя отишла в неговата служба. Там разбрала от един друг говорещ свободно немски господин, че мистър Стивънс е преместен и едва ли ще се върне във Франкфурт.

— Може ли да ми дадете адреса му?

— Съжалявам, мисията му е строго секретна.

— Но аз очаквам дете от него!

— Съжалявам още повече, мис Вилфрид.

— Може ли да оставя писмо за него и вие да му го препратите? Искам само да получи писмото, не ви питам къде е.

— Естествено, че може.

Мис Вилфрид оставя през следващите два месеца повече от двадесет писма на любезния господин. На нито едно от тях не получила отговор, въпреки че любезният господин (който не й се представил и му викали само Хари) й гарантирал, че надлежно предава всяко писмо.

— Но той трябва да отговори! Той знае в какво положение съм! Защо свивате рамене?

— Мис Вилфрид, аз познавам мистър Стивънс съвсем бегло. Всички тук се познаваме съвсем бегло. Непрекъснато ни сменят. Разбираемо е при професия като нашата, нали?

— Разбираемо, да…

— Ние не можем и не трябва да установяваме контакти с немското население. Действията на мистър Стивънс… хм… нарушават разпоредбите. Имам съмнения, че и в процеса срещу вашия брат се е държал не съвсем коректно.

— А адресът му в Америка? Адресът на жена му? Ако можех да й пиша… Те бяха в развод…

— Така ли?

— Какво?

— Нищо, нищо. Моля ви! Не се вълнувайте! Във вашето положение! Много съжалявам, не мога да ви дам и адреса на жена му.

— Защо не?

— Защото с това ще ви разкрия истинското му име.

— Но аз знам неговото истинско име! Той се казва Робърт Стивънс!

— Мис Вилфрид, моля ви, не бъдете наивна. Сътрудник на Следствения отдел никога не може да работи с истинското си име, защото тогава животът му ще е в опасност. Това би трябвало да го разбирате.

Това Верена естествено го разбрала.

Тя благодарила на любезния господин и казала, че повече няма да му досажда.

На излизане срещнала хубаво русокосо момиче. Тя успяла да чуе думите му: „Минаха вече седем месеца! Не ми казвайте, за бога, че още не е отговорил!“

Разбрала, че мисията на любезния господин на име Хари е изключително неприятна.