Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (146)

27.

Вечерта на 4 март, следващата събота, отново съм канен на вечеря у Манфред Лорд. На 6 март ще получим свидетелствата си за полугодието, след което ще летя за три дни до Ехтернах при майка ми.

Тази вечер Манфред Лорд е любезен както никога досега. Господин Лео е любезен както никога досега. Верена е красива както никога досега. След вечерята — аз съм единственият гост — отново се настаняваме пред камината, пушим и пием коняк.

Асад, големият боксер, влиза при нас и върти остатъка си от опашката, когато ме вижда. Само дето не лае от радост.

— Как свикна с вас — казва Манфред Лорд. — Учудващо, нали, Верена.

— Как? Какво? Да, да, учудващо.

— Ти си толкова разсеяна, скъпа. Трябва да знаете, Оливер. Асад е страшно недоверчив към чужди хора. Обаче вие сте му симпатичен. И вече не сте чужд тук, нали?

— Надявам се, господин Лорд.

За щастие кучето ляга между нас и заспива. От време на време въздиша в съня си. Може би сънува някоя котка. Ние си говорим оживено. И по едно време става това, което очаквах. Господин Лорд казва:

— Ах, Оливер, добре че се сетих… — („Сетих“ е великолепно! Ти през цялата вечер не си мислил за нищо друго, драгоценни ми Лорд!) — Последния път когато летяхте за Люксембург, бяхте така любезен да занесете един подарък за баща си от мен. Ще го направите ли пак?

— Разбира се, господин Лорд.

Този път не става нужда книгата да бъде донасяна, тя вече лежи на масата. Старо английско издание на Шекспировия „Ричард III“. Докато разлиства стария том и ми обяснява неговата ценност, обувката на Верена натиска моята под масата. През последните дни постоянно си говорихме по телефона, но едва успявахме да се видим. Мъжът й замина само веднъж…

Манфред Лорд е в изключително добро настроение тази вечер, почти палаво. Той се шегува с мен. Иска да знае какво става.

В какъв смисъл? Интересувам ли се от момичета? Досега не съм бил разказвал нищо за някое момиче от интерната. А там сигурно има толкова хубавички…

— Е, има и по-хубави. Пък и ми се събра много за учене…

— Хайде де, хайде!

— Не разбирам!

Господин Лорд се смее:

— Какъв дявол, а, Верена! Представя се невинен като агънце, а всъщност… Не се страхувайте, няма да ви издам.

— Няма нищо за издаване, господин Лорд. Наистина, момичетата при нас не са чак толкова хубави.

— Тогава явно вкусът ми е съвсем различен от вашия.

Обувката на Верена натиска моята още по-здраво. Това означава:

Внимание!

— Помисли си, скъпа, какво ли не може да се случи на човек. — Манфред Лорд подрязва бавно и внимателно края на една пура и я запалва. Той се усмихва сияещ на Верена. — Може ли да ти предложа още един коняк?

— Не, благодаря.

— Може би на вас, Оливер?

— Благодаря, не.

— Но аз ще си позволя още един…

— Какво се е случило, Манфред?

Господин Лорд отново се смее, докато пълни чашата си.

— Кажете, Оливер, познавате ли някоя Джералдин Ребер?

— Джералдин Ребер? Да… тя е в моя клас.

— И вие не я намирате за хубава?

— Хубава? Не. Или да. Но не така, че… А вие откъде познавате Джералдин, господин Лорд?

Манфред Лорд изпуска облак дим.

— Представете си, тя днес ме посети. Днес преди обяд. В кабинета ми.

— Отсъстваше от час. Каза, че била болна.

— Малка лъжкиня, нали? Но каква хубава малка лъжкиня.

— Защо лъжкиня? Какво… защо ви посети?

— Да… Ще ви кажа. Такова нещо не ми се беше случвало. Представи си, скъпа, младо момиче, вероятно осемнадесетгодишно, така ли е, Оливер?

— Да, осемнадесет.

— Представя се в секретариата, казват й, че не може да разговаря с мен. Тя обаче трябвало да говори с мен. Спешно било. Секретарката иска любезно да я отпрати, тя се отскубва, втурва се през двете стаи до кабинета ми и… хоп! — застава пред бюрото ми.

„Господин Лорд?“

„Да, самият той.“

„Имам да ви казвам нещо. Името ми е Джералдин Ребер. В моя клас в интерната на доктор Флориан във Фридхайм има един Оливер Мансфелд. Той е любовник на жена ви.“ — Манфред Лорд се смее толкова силно, че Асад се събужда и започва да лае. Лорд го гали. — Тихо, стой тихо. Всичко е наред, само господарят ти се смее. — Асад отново се успокоява. — Какво ще кажете? — пита господин Лорд.

— Луда! — смята Верена. Обувката й вече не е при моята.

— Луда ли е тя, Оливер?

— Аз… не, мисля, че не.

— Да не би сърнешкото да ви е дошло малко тежко?

— Не, защо?

— Помислих, че не ви е добре.

— Съвсем добре съм, господин Лорд.

— Във всеки случай изпийте още един коняк. И ти също, скъпа.

Този път не изчаква ние да реагираме, а напълва чашите ни догоре.

Виждам как трепери дясната ръка на Верена, тя я придържа с лявата, за да не се забележи. По гърба ми се стича пот. Коняк! Слава богу!

— Положително малката е побъркана — казва домакинът, като наплюнчва един отделил се от пурата му тютюнев лист. — Не, не е побъркана, ревнива е. И то ревнува вас, Оливер.

Аз вече се бях съвзел. Тук изходът е само един — атака напред!

— Така е, господин Лорд. Тя е ревнива. — Отново усещам обувката на Верена. Тя притиска моята: Добре! Продължавай по същия начин! — Известно време ходих с Джералдин. След това я оставих.

— Защо?

Свивам рамене.

— Наситихте й се, нали? Да, такива сме ние мъжете, скъпа моя — изказва мнението си домакинът. — Зверове, безчувствени зверове, които тъпчат най-нежните ви чувства.

Отпивам глътка коняк.

— Момичето още ли не може да ви забрави? — пита Верена и аз усещам обувката й.

— Какво значи още? — пита господин Лорд, преди аз да отговоря. — Оливер е голямата й любов!

— Господи, не! — казвам аз. (Глътка коняк.)

— Тя ми разказа, Оливер, помолих я и тя ми разказа много неща за вас двамата.

Господин Лорд гали Асад.

— Отмъщение — казвам аз. — Подло отмъщение. Ще я науча аз…

— И какво ти разказа тя за нас, Манфред? — осведомява се Верена.

Лорд отново се смее.

— Извини ме, но е толкова смешно… Тези тийнейджъри наистина мислят само с долната част на тялото си… Тя например ми разказа каква велика любов те свързва с Оливер.

— Ще се оплача на шефа.

— Не, Оливер. Малката е опасна!

— Но не мога да позволя да постъпва така с мен. Откъде изобщо знае за вас и жена ви, господин Лорд?

— Вие сам го казахте — отмъщение. Да, да, момчето ми. Жената, когато иска да си отмъсти, стига до най-безумни идеи. — Дълбоко дръпване от пурата. — Какво може да си измисли едно такова хубавичко малко момиче…

— Какво си е измислила тя? — пита Верена.

— Не можах да запомня всичко, скъпа. Беше твърде много. Чакай малко… Да, ето например миналата есен сте се срещали в онази кула във Фридхайм. Знаеш ли коя кула имам предвид, съкровище?

Сега отново е мой ред.

— Това е безсрамие! Ще се погрижа да я изхвърлят от училище.

Обувката. Обувката.

— В града също сте се срещали често. Не се вълнувайте толкова много, Оливер! Така става, когато човек изостави някое момиче. Случва се.

— Господин Лорд, надявам се, не е необходимо да се оправдавам пред вас…

— Да се оправдавате? Скъпи приятелю, що за глупост е това пък сега? Все още ли не сте забелязали колко много ви обичаме с Верена? Смятате ли, че ще повярвам на една малка ревнива гъска, която ми разправя, че сте влюбен в жена ми? — Тази вечер той непрекъснато се смее, достопочтеният Манфред Лорд. — При това тази госпожица Джералдин е голяма хитруша. Между всички хора, които имат вили във Фридхайм, тя избира нас. Защото жена ми е толкова красива. Защото във Фридхайм е известно колко много държа на нея. Защото теоретично, казвам теоретично, е възможно…

— Какво?

— Да сте се влюбили в моята жена, Оливер. Седнете, само си приказваме, без мелодрами! Защо да не можете да се влюбите във Верена? Искате да я обидите ли?

— Какво… какво отговорихте на Джералдин, господин Лорд?

— Да отговоря? За какъв ме смятате? Наредих да я изхвърлят и категорично й забраних повече да ми досажда. Искам да кажа, че всичко си има граници, нали? Това малко зверче! Бяха нужни двама души, за да я разкарат. Тя викаше, че ще ми представи доказателства! Не е ли това безумно смешно? Верена, скъпа моя, не се притеснявай. Ще позвъня на Лео, той ще избърше, това го може по-добре от теб. Ако не се почисти както трябва, на паркета остават много грозни петна. Ах, вие сте тук, Лео! Вижте какво стана. Жена ми си изпусна чашата…