Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (21)

20.

Вратите на стаите на малките момчета вече са затворени, през тях още се чува джаз. По коридора, по който тръгвам, няма жива душа. Когато стигам до тоалетната, виждам, че тя е заключена. Добре. Чакам. На вратата е закачена бележка. С червен молив някой е написал:

„Децата са без никакъв талант, мързеливи и невежи. Денонощно се мъча да подобри нещата, а при цялата недодяланост на поведението им не мога да ги представя на никой приличен посетител; да, те дори не умеят една хапка да поднесат до устата си по приличен начин, а в стаите си се държат като свине.

Ахим фон Арним до жена си Бетина в годината 1830.“^[1]

Изведнъж чувам зад вратата момчешки глас да шепне. Трябва да е някакъв малък италианец, който изговаря английския с ужасен акцент, нали знаете — на всяка дума прикача отзад „а“.

— Тогава най-после получиха готови няколко новопостроени сгради, социално жилищно строителство, да, но преди да пуснат да се нанесат хората, които години наред са чакали, да, тълпа семейства щурмуваха през нощта, бащата, майката, децата, просто взеха новия строеж.

— Какво значи взеха? — пита един друг, високомерен момчешки глас, чийто английски също е със силен акцент.

Дърпам дръжката на вратата. В отговор се чува шума на пусната вода. Но вратата остава заключена и разговорът продължава.

— Е, те са в жилищата без разрешение, нали? Ние също. Издигнахме барикади, заковахме долните прозорци и вратите. На другата сутрин карабинерите нямаше никакъв начин да ни извадят от къщата.

— Защо не стреляха — пита трети, съвсем тънък глас на много изискан английски.

— Защото бяха добри хора — казва вторият момчешки глас.

— Глупости. Всички хора са говеда — казва един глас, който ми е познат. Това е Ханзи. Значи четирима стоят в тоалетната и разговарят. — Те не са стреляли, защото това прави лошо впечатление — да се стреля по бедни хора. Сигурно там вече е имало и фотографи, как мислиш?

— Много фотографи — казва италианецът. — И само това чакаха, някой от карабинерите да стреля или да удари някоя жена, или нещо такова. С голямо настървение чакаха.

— И какво направиха карабинерите? — пита момчето с изискания акцент.

— Обградиха новия строеж и не пускаха никого нито да излезе, нито да влезе.

— Докато ви подгони гладът? — пита Ханзи, моят така наречен брат.

— Да. Но това не стана така. Нашите родители ни изтикваха през отворите на мазетата и ние тичахме да донесем хляб, салам и сирене. Карабинерите хванаха някои от нас, но не всички. Малките тичат много бързо.

— И после?

— После купувахме.

— Имахте ли пари?

— Хората от седмичния преглед и от телевизията ни дадоха пари.

— Ясно — казва Ханзи, — добрите хора! За да направят някоя и друга симпатична снимка.

— Някои просехме — съобщава италианецът. — Аз например. И след това се върнахме и хвърляхме яденето над главите на карабинерите към прозорчетата, където бяха нашите родители.

— И все уцелвахте? — пита този с изискания акцент.

— Не, за съжаление. Но в повечето случаи улучвахме.

Аз пак натискам дръжката. На което това нахално псе Ханзи вика:

— Заето! Не можеш ли да четеш?

— Мога да чета — отвръщам, — но ако още дълго държите заето, ще разбия вратата, въшки такива!

— Гледай ти — казва Ханзи, — гласът ми е познат. Не се сърди, Оливер, имаме малко парти в клозета, а и пушим по фас. Слез долу. И там има тоалетна.

— А вие трябва да сте в леглото. Трябва да ви наглеждам. Обещах на шефа.

— Още пет минути, а? — отговаря Ханзи. Едновременно с това резето се дръпва и виждам вътре четири момчета. Две са седнали на тоалетната чиния, едно на земята. Ханзи, който отваря, стои прав.

— Това е моят брат — казва той гордо на другите, които също като него пушат. Малкото прозорче е отворено. И четиримата са вече по пижами. Ханзи сочи към един от тях, с къдрава черна глава и блестящи очи:

— Това е Джузепе — казва на английски. След това посочва дребен негър. Той седи на чинията и е толкова черен, просто невероятно. — Това е Али. — После сочи момче с изящни крайници и много нежно лице. — Това е Рашид. Персийски принц.

— Как сте, сър? — казва принцът на английски. Той е с изискания акцент.

— Окей — отговарям аз.

— Трябва да разговарям с тях на английски — обяснява Ханзи, — те още не знаят немски.

— А, така ли? — казвам аз. Но иронията в случая Ханзи е само губивреме.

Малкият негър, който носи широка златна верига с голям кръст, ме гледа ядосано и казва на английски:

— Изпарявай се, по дяволите, и ни остави на мира.

— Ти да не си превъртял — му казвам и понечвам да го ударя.

— Гаден бял — отвръща той.

Правя крачка напред, но Ханзи бързо се изпречва между нас.

— Не мисли така наистина. При него вкъщи нещата са съвсем други в сравнение с тук. Утре ще ти обясня. Слез в тоалетната долу.

— От мен да мине — казвам аз. — Но след пет минути да сте по леглата, разбрано?

— Честна дума — кълне се Ханзи.

Затварям вратата, те веднага пак пускат резето, и правя шумно няколко крачки, след това се връщам тихо, защото искам да чуя какво си говорят. На техния ужасен английски.

Гласът на Ханзи:

— Това е моят брат, разбрахте ли? Който каже и думичка срещу него, ще му размажа физиономията!

Гласът на негърчето със златната верижка:

— Окей, окей. Всичко е наред. Какво стана после, Джузепе?

— Два дни нещата вървяха добре. Ние спяхме във входа на къщата, а през деня купувахме хляб, сирене и салам и ги хвърляхме на нашите родители, и хората от телевизията и от седмичния преглед ни снимаха как бягаме от карабинерите или как хващат някой от нас, или как хвърляме нещата за ядене.

— И?

— На третия ден имаха вече достатъчно снимков материал и си отидоха. И никой повече не ни даде пари. След още два дни родителите ни се предадоха от глад.

— Казах вече, всички са свине! — декларира Ханзи.

Принцът се осведоми вежливо:

— И как постъпи в интерната, Джузепе? Тук е много скъпо.

— Имах късмет, разбирате ли? Аз бях най-добрият в класа. Баща ми го осъдиха на девет месеца.

— Девет месеца? За историята с къщата?

В гласа на Джузепе се прокрадва срам:

— Не само заради къщата. Той имаше и друга присъда, която беше условна. Така че му се събраха и двете.

— Каква присъда?

— Беше се набъркал в една стачка.

— Да не е комунист? — пита с отвращение негърчето.

— Да, комунист е. Но той не ми е истински баща! — извиква бързо Джузепе. — Той ми е пастрок. Аз съм осиновено дете.

— Какво е това? — пита принцът с финото си гласче.

— Дете, което няма родители и чужди хора го вземат — обяснява моят брат.

— Но всяко дете трябва да има родители — казва принцът.

След това някой от тях пуска водата, да заблуди господин Хертерих, че вътре наистина е заето, и през шума чувам гласа на Ханзи:

— Да, има, но някои изобщо не се грижат за децата си. Майката го зарязва да гние някъде. Как беше при тебе, Джузепе?

Джузепе казва съвсем засрамен:

— Да, мен също са ме изоставили. Пред една черква.

— Осиновено дете — злобее негърчето. — Хубава работа.

— Млъквай — храбро казва малкият Джузепе. — Теб твоите родители е трябвало да те приемат, защото си бил на път. Но моите родители са ме избрали.

— Разкажи края — моли малкият принц. — Как стана така, че дойде тук?

— Шефът прочел за тази история във вестника и писал на директора на моето училище, че щом съм отличник, ще ме приеме безплатно — ако искам. Е, исках, и още как, mamma mia, не се съмнявайте.

— Мръзнеш ли и ти като мен? — го пита малкият принц.

— Да. Но това е единственото неудобство. Иначе намирам, че тук е приказно. Имам собствено легло. За първи път в живота си!