Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (69)

1.

На сутринта след прекараната вечер при господин Манфред Лорд главата ме боли, очите ми са подути и не ми се яде. На Ханзи, който седи до мен, му е безразлично. Надали изобщо забелязва, че се чувствам зле и че пия само кафе. Той ми разказва последната клюка:

— Али избил два зъба на Джузепе. Джузепе е на легло. Случило се след часа по религия.

— Кога?

Ханзи се задавя от смях.

— Нали знаеш, че нашият Али е двеста процента набожен. И че Джузепе е комунист. Значи слушай. Нашият свещеник ни разказваше за Адам и Ева. И какво прави Джузепе? След часа той си отваря устата и обяснява на безумния си немско-английски: „Не мога да повярвам, че от двама души, какъвто и да им е бил цветът на кожата, са се създали толкова милиони хора, с различен цвят и от различни раси.“ И тутакси малкият Али му скача и му избива два зъба. Ние бяхме там. Всъщност беше подло, защото Джузепе е толкова недохранен, а Али толкова ояден. Късмет. Сега Джузепе лежи, докторът беше тук…

— На този Али аз ще му избия зъбите.

— Няма да го направиш. Да не си луд? Да не си против свещеника?

— Прав си, Ханзи.

— Винаги съм прав.

— Хитрец.

— Знам го и без теб.

— Имам нужда от твоя съвет.

— Какво се е случило?

— Не сега. По-късно.

Малко по-късно ние седим пред училището при стария кестен. Имаме още десет минути. Аз казвам:

— Брат трябва да помага на брат си, нали?

— За теб ще направя всичко! Какво има? Лъскавата курва ли?

Около нас лудуват триста деца, те се смеят и крещят, никой не може да ни подслуша. На входа на училището стои Джералдин. Неподвижно. С ръце на гърба. Тя ме гледа. Но аз не я гледам. Говоря на Ханзи тихо, бързо:

— Да. Джералдин.

— Не можеш ли да се отървеш от нея?

— Не.

— Минавало ми е през ума. Ще трябва да чакаш, докато дойде някой нов.

— Не, всичко е много по-сложно. Тя… тя е много привързана към мен. Аз… не искам да й причиня болка… Но трябва да се отърва от нея!

— Разбирам — казва той и рови пръстта с едната си обувка. — Госпожа Лорд, а?

Не му се давам.

— Ханзи, ти ми помогна да намеря гривната, но можеш ли да ми помогнеш и да се отърва от Джералдин. Помисли. Може би ще измислиш нещо.

— Възможно е да измисля нещо. Тихо кротко.

— В никакъв случай брутално.

— Можеш да разчиташ на мен, Оливер. — Той ми стиска ръката. — Чао, трябва да изчезвам.

— Защо бързаш?

— Аз по принцип не пиша домашни, нали разбираш? Сутрин ги преписвам винаги от нашия първенец. Всеки да си знае мястото.

И той бързо се отдалечава, накуцвайки, наведен и гърбав, малкият изрод, дето майка му години наред е връзвала, за да може да проси, той се отдалечава, куцайки, беден, грозен и, разбира се, озлобял. Скоро ще науча какво е за Ханзи да постъпи по „кроткия начин“.