Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (207)

12.

— Надявах се — проговаря Манфред Лорд, — че ще се защитавате, Оливер. Предварително се радвах на борбата между двама ни. Щях да се чувствам по-добре, ако бяхте отвърнали на ударите.

Оливер лежи свит на мръсните дъски. До него е писмото на Верена.

— Аз съм два пъти по-стар от вас. Всякак щяхте да ме пребиете. Защо не го направихте?

Оливер не отговаря. Локвата кръв около него става все по-голяма.

— Мислехте си, че сте много хитър, нали? Е да, но аз бях по-хитър. Жената си остава жена. Верена реагира така, както реагират всички жени. Не можете да повярвате, защото сте още по детски идеалист. — Той нанася един ритник на проснатия на пода Оливер. — Жената има нужда от сигурност. Но вие не можехте да я дадете на Верена. Тя е свикнала на лукс. Вие не можехте да й го предложите. Тя просто е курва. Човек не трябва да й се сърди. — Още един ритник. — Аз се унижавах и смирявах пред вас, Оливер. С това вече е свършено. Взех всички филми и снимки, които сте направили. Наистина си заслужаваше толкова дълго да се унижавам и да се смирявам, да търпя това, че сте любовник на жена ми. Сега вече сте бивш. Тя избра! Сигурността и мен.

Манфред Лорд си тръгва. Той е много доволен от себе си. Той е обмислил всичко предварително. Нищо не е забравил. Само едно — да вземе писмото на Верена.