Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (51)

6.

Полицаите останаха през целия ден. Харденберг излиза, връща се, пак излиза. Късно вечерта се появи отново и като чу, че не съм ял нищо и не мога да заспя, ми даде две хапчета. Аз ги глътнах и Харденберг каза:

— Сега ще спиш идеално. Утре можеш да не ходиш на училище, аз ще им се обадя. Защо се смееш?

— Защото точно за утре имаме много трудно домашно по математика.

Пет минути по-късно бях заспал. Спах дванадесет часа.

На другия ден в къщата бяха същите полицаи и още няколко нови. Претърсваха всеки сантиметър, аз непрекъснато ги следвах и им се пречках, затова отидох в стаята си, седнах на прозореца и все четях прощалното послание на майка ми, написано на четирите книжни кърпички. То беше вече съвсем размазано, само едно-единствено изречение се четеше ясно:

„Знаеш колко много те обичам.“

Към 19 часа майка ми се обади от Люксембург.

— Горкото ми момче, можеш ли да ме разбереш?

— Много добре те разбирам, мами, и господин инспекторът Харденберг също разбира, той те слуша заедно с мен.

— Затова сега не мога да ти обясня всичко.

— Тогава ми го напиши.

— Пощата ще се проверява.

— Да, но…

— Няма да продължи дълго, миличък, още малко и ще бъдеш при мен, и аз ще ти обясня всичко.

— Да, мами. След колко време?

— Не след дълго, не след дълго, сърце мое…

Но тук не позна. Дните минаваха. Не получавах никаква вест. Нови непознати се появиха вкъщи. Господин Виктор ми каза, че са данъчни.

— Те работят навсякъде, в завода, във филиалите в Мюнхен и Щутгарт, в Хановер и Хамбург.

— Какво търсят?

— Няма да разбереш — казва господин Виктор. Всички хора, тогава питах какво всъщност е станало, ми казваха, че няма да разбера. От майка ми получавах красиви картички с изгледи. На тях винаги пишеше колко много ме обича. Няколко пъти ми се обади по телефона и ми казваше същото, но не ми казваше кога ще мога да отида при нея.

— Имай още търпение, миличък, само още малко търпение, всичко ще се оправи…

Ще се оправи ли?

На 15 декември дойде нова пощенска картичка. Този път беше от „леля Лизи“.

„Мой мили малък Оливер, нещастната ти майка за съжаление пак имаше нервна криза и трябваше да постъпи в санаториум. Да се надяваме, че скоро положението й ще се подобри. И да се надяваме, че скоро ще се видите. Прегръдки и целувки. Твои обичащи те леля Лизи и татко.“

Думата „татко“ беше написал баща ми. Това беше първата и последна дума, която ми написа през всичките изминали години.