Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (96)

4.

Ние лежим на широкия диван. Реотаните на електрическата печка светят. Звучи тиха музика. Свещите догарят. Главата на Верена е на ръката ми, косата й е разпиляна върху гърдите ми. Двамата пушим една цигара.

Днес сме тук за първи път. Често ще идваме. Ще наричаме старата колиба „нашата къща“, въпреки че тя е на други хора. Въпреки че дървоядите стържат в стените и ги разрушават.

„Нашата къща.“

Толкова сме щастливи в „нашата къща“! За първи път в живота си имаме дом, наше домашно огнище, Верена и аз. Никога не съм имал дом, никога не съм имал домашно огнище. Така й казах веднъж. Тя отговори: „Аз също, Оливер. При родителите си нямах и във всичките си жилища нямах, и във всичките ни вили също нямах…“

Никъде.

И двамата никога не сме притежавали дом. Сега имаме. Той мирише на мухъл, зимата идва, скоро ще завали сняг, никой не знае какво може да се случи още утре. Ние сме се спотаили, скрили сме се, кепенците на прозорците са затворени, музиката е съвсем тиха и ние шепнем, за да не ни чуе никой. Толкова щастливи сме в тази жалка колиба…

Верена се притиска до мен и аз подръпвам завивката върху голите ни рамене.

— Защо счупи плочата?

Тя не отговаря.

— Верена.

— Дай ми пепелника, моля те.

— Верена.

— Искаш да чуеш, че съм я счупила, защото те обичам.

— Не. Да. Естествено! Ако го кажеш… Не, не го казвай! Няма да е истина.

— Откъде знаеш?

— Иначе щеше да го кажеш! Още не може да бъде вярно. Защо счупи плочата?

— За да ти доставя радост. Не.

— Какво не?

— И това не беше причината. Счупих я още вчера, когато разтребвах тук. Слушах я, докато чистех, отново и отново. След това взех чука.

— Защо?

Тя изпуска дима през носа си.

— Защо, Верена?

Толкова тихо, че едва я чувам, тя казва:

— Искам… толкова ми се щеше…

— Какво?

— Да променя живота си.

Взимам цигарата от ръката й, никой не говори. Започва да вали.

Чувам дъжда по покрива.

— Оливер…

— Да?

— Един път ме попита откъде идвам…

— Да. Тогава ти избухна. Каза ми, че не е моя работа.

— Искаш ли сега да чуеш?

— Да. Ти счупи плочата. Вече е време.

Дъждът. Тихата музика.

Бръмченето на електрическата печка.

Нашето домашно огнище.

Верена разказва…