Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (71)

3.

„Сега ще се радвам само за утрешния ден“ — каза Джералдин. Стигаме до класната стая. Тя ме поглежда с овлажнели очи — така както ме гледаше в падината, — после си отива на мястото и веднага след това влиза Порчето.

В този ден Порчето, този наш жалък, нищожен даскал по латински, малкото човече с фикс идеята за къщичката и с вмирисания на пот стар костюм, успя да си заслужи трайната омраза на целия клас — дори и на първенеца Фридрих Зюдхаус.

И това ако не е постижение!

Защото поне на отличника би трябвало да му е безразлично това, което Порчето обяви с висок писклив глас, потривайки ръце:

— Е, приятели, да пристъпим към писмената работа. Моля да извадите книгите си.

Целият клас изважда Тацит, защото всеки мисли, че Порчето ще иска да превеждаме откъси от „Германия“. Но тази гад казва:

— Не само Тацит, а също и поезията на Хораций, ако обичате.

Настава суматоха. Какво е това?

Веднага научаваме.

— Искам да знаете, че не съм идиот, разбрахте ли? Знам, че тук се преписва на всяко класно. Но при мен не може да се преписва — казва Порчето и се надува страхотно, от което още повече замирисва на пот. — Тази методика научих от един австрийски колега. Разделям класа на две групи — А и Б. За едната група е Тацит, за другата — Хораций.

Сега може да се чуе как навън тихо-тихо шепти южният вятър, толкова тихо е станало.

Джералдин като че ли всеки момент ще повърне. Тя е толкова зле по латински!

Валтер, бившият й приятел, който седи зад нея и винаги й е помагал, би искал и днес да й помогне, в това съм съвсем сигурен. Но какво може да направи?

Повечето изглеждаме като ударени от гръм. Такова нещо досега тук не се е случвало.

— Пребройте се — командва Порчето.

Какво можем да направим?

Първата редица мрънка: „А, Б, А, Б.“ След това идва ред на втората редица. Порчето ни подрежда така, че зад ученик от група А да седи друг от група Б.

Това практически означава: преписването е невъзможно!

Дяволска история!

Става ми адски горещо. Първоначално, преди да се запозная с Верена, исках да бъда изключен и от този интернат, за да дразня моя старец. Но сега — сега всичко е съвсем друго. Съвсем друго…

Аз съм от група Б.

Мили боже, направи така, че на група Б да се падне Тацит!

Порчето разиграва театър. Обикаля два пъти стаята, усмихва се и мълчи.

Ноа събира смелост да каже:

— Господин докторе, ако може, моля, да ни посочите местата в текста, върху които да работим. Времето минава.

Порчето се спира и командва напето като пруски гвардейски офицер в кабаре (тази сутрин жена му сигурно е вдигнала скандал в малката къщичка):

— Група А ще превежда Хораций, група Б — Тацит!

(Благодаря, мили боже!)

След това посочва откъсите.

От Хораций нямах и понятие! В другите интернати, в които бях, не го бяхме чели. Пропуск в образованието. Неприятно.

От Тацит ни се падна от глава 24 до 27 включително. Главите не са дълги. А и Тацит вече го знам наизуст. Тази е третата година, в която го чета. Тогава напред!

Обичам те, Верена, обичам те и днес следобед в три ще те видя в кулата.

В нашата кула…

— Защо се усмихвате така, Мансфелд?

Този вече наистина прекалява. Какво му става на малкото чудовище, да го вземат дяволите?

— Човек би трябвало да може да се усмихва, ако работата му доставя удоволствие, господин докторе.

(По-добре си купи нов костюм!)

Стискам здраво химикалката си и го гледам, усмихнат до уши. Той обаче издържа. Започва отново да марширува между масите напред-назад.

Този път две трети от класа ще имат двойки. Но не и аз!

Има си и своите предимства човек да кара за трети път класа. Тогава едва ли може да му се случат неприятности. Да видим сега, що за глупости са това.

Genus spectaculorum unum atque in omne coetu idem. Nudi invenes, quibus id ludicrum est…

Ще се справя за половин час.

Когато изправям глава, виждам навън червени, кафяви, жълти и златни листа да кръжат. Есен, зимата идва. Докато превеждам „Германия“, за първи път ме обзема едно чувство, което ще се повтаря. Решавам с никого да не говоря за това, дори и с Верена. И когато й дам „нашата книга“, за да каже дали става или не, първо ще извадя страницата, на която са написани тези редове. Чувството не е неприятно, не е плашещо, не прилича на паника. Всъщност въобще не е чувство. А убеждение. В този час по латински за първи път в живота си имах странното, но абсолютно убеждение, че скоро ще умра. Лудост, нали?