Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (8)

7.

Че съм влюбен. Не е ли пълна лудост? Аз — влюбен! И то в жена, която никога досега не съм виждал и която едва от половин час седи до мен. Омъжена жена. С дете. И любовник. Не е ли пълна лудост?

— Внимание — й казвам. — Пак черен мерцедес.

Тя послушно обръща глава към мен. Аз изпреварвам.

— Този път караше жена — казвам аз. — Обърнете се напред, иначе ще ви заболи вратът.

Но тя продължава да ме гледа.

— Какво си мислите наистина, господин Мансфелд?

Да, какво си мисля наистина?

Мисля си: „Искам да съм с теб. Завинаги. Завинаги.“

Но може ли да се каже такова нещо на жена, която познаваш от половин час?

— Не искам да ви тревожа — отговарям аз. — Вашият… вашият приятел чу на информацията, когато госпожицата ми обясняваше пътя към Фридхайм…

— Какво?

— И аз чух, когато телефонирахте. Нямаше как да не чуя. Не бяхте затворили вратата на кабината. И говорехте високо. Доста високо.

— Разговорът беше маловажен.

— Не е вярно.

— Чули сте само това, което казах аз!

— От отговорите може да се възстанови целият разговор.

— И?

— Говорехте с някой от Франкфурт. Някой, на когото имате доверие. Може би готвачката. Или шофьора.

— И?

— Който и да беше, той знаеше, че се намирате на летището — с вашия приятел. Той ви повика, за да ви каже, че мъжът ви неочаквано или по-скоро от очакваното се връща и ви търси. Въпросното лице най-вероятно е излъгало мъжа ви, че сте във Фридхайм. Сигурно имате вила там горе. Затова трябва толкова бързо да се върнете. За да сте там преди мъжа си. Тогава ще можете да му кажете, че сте излезли на разходка.

Сега тя пак гледа напред, отмята глава и казва:

— Тук има отклонение. Завийте. Да приключим с тази работа.

— Не ви разбирам.

— Странно. Добре. Такъв ми бил късметът. Намалете. Сега завийте! Тук е много усамотено, храсталаците са високи. Четвърт час! На вашите услуги, господин Мансфелд!

Толкова съм сащисан, че не мога да произнеса нито дума.

Тя крещи истерично:

— Бързо! Завийте! Нали това искате!

Сграбчва волана и го завърта надясно.

Ягуарът кривва, стига на педя от една кола вдясно на пътя, и то с 210 км в час! Без да искам, я удрям с юмрук и улучвам ръката й. Нещо иззвънтява — може би гривната. Вероятно я е заболяло много, защото тя изкрещява пак, пуска волана и притиска ръка към гърдите си.

Случвало ли ви се е колата ви да поднесе? Да? При 100? При 140? Аз карах с 210. Не съм преживявал нищо по-ужасно. Ягуарът се килна на двете леви колела. Обърнах рязко волана. Колата легна върху десните. Летим по осовата линия. Гумите свистят. Бавно намалявам. Много внимателно натискам спирачката. Свободно държа волана. Сега колата действа вместо мен. Напуска осовата линия. Отдръпва се от насрещния автомобилен поток.

Всичко отлита и отминава като сън. Ужасени лица. Бетон. Коли. Отново сме на пътя.

Верена първо крещеше. Сега се е укротила и се държи здраво за дръжката на арматурното табло. Ягуарът за миг се завърта, така поднася, та помислих, че най-сетне ще се преобърнем и край с нас.

После се стабилизира. Натискам газта, за да може поне малко да се придвижим напред. Колата все още танцува като пияна. В очите ми се стича пот. Мисля само за едно: ако се измъкнем живи, ще й избия зъбите.

Зад нас, пред нас, встрани от нас е какофония от клаксони. Но всичко вече е минало. Колата леко залита. И пак увеличавам скоростта.

— О, господи! — проронва тя.

— Да не съм чул повече такова нещо! — казвам и изтривам потта от челото си. — Никога, никога вече!

— Съжалявам. Много съжалявам.

— Запазете спокойствие.

— Това, което казах, беше много долно. И беше пълна лудост, че хванах волана. Аз съм луда.

— Сега трябва да се успокоите.

— Аз съм абсолютно луда. Вече не знам какво правя.

Най-после се движим стабилно.

— Ще ми простите ли?

— Естествено.

— Постъпих ужасно.

— Вие сте нещастна — казвам аз, — това е всичко.

— Дори не можете да си представите…

— Имам въображение. Много неща мога да си представя. Внимание! Пак мерцедес.

Тя се извръща към мен. Този път свежда глава и докосва рамото ми. Усещам косата й. Ухае невероятно.

Отминаваме мерцедеса.

— Изпреварихме ли го?

— Не — лъжа аз, — още малко.

Часът е пет, но вече притъмнява. Високо горе слънцето още отблясва в злато, но светлината постепенно се губи и гората не е така пъстра. Листата вехнат кафяви и чупливи и в долините плъзват студени сенки. Главата на Верена все още лежи на рамото ми.